Смарагдово море

— Искам да кажа, че е казал истината такава, каквато вероятно я е знаел. Но да се върнем още по-назад. Нали знаеш, че продавам неща, които са незаконни в Грашонд? Преминаването с тях е позволено, притежаването им не е. Когато осъзнах, че ще ми се наложи да остана за зимата, трябваше да се спазаря със съвета да „изкриви“ някои правила за складирането на контрабандни стоки. На тях всъщност им хареса идеята да имат резервни запаси за зимата, и сключиха сделка, по силата на която можех да остана, стига да не продавам горчив корен, керосин или брашно извън Констанси. Зиме запасите от тях намаляват.

— Градът плати ли за тях? — попитах, като се опитвах да следя сложната нишка.

— Не. Просто бяха държани в запас, в случай че им потрябват. Бях свободен да продам всичко, каквото остане, през пролетта. И така, всичко, изглежда, беше наред. Гледаха ме накриво заради червените хамбари и защото не ходя на църква, но това беше най-лошото, което правеха. Поне беше така, докато в Кърниал избухна вълна от черна треска. Там живеят хората на Орла. В Осфрид имате ли черна треска?

— Не я знам, но и при нас има болести, особено в града. — Вече бях напълно будна, подпряна на хълбок.

— Колко е тежка?

— Много. Ако успееш да й въздействаш отрано с горчив корен, шансовете за възстановяване са доста добри. Кърниал обаче нямаше достатъчно, а баланкуанците не бяха достатъчно близо, за да търгуват с тях. Но аз бях.

Радвах се, че тъмнината криеше увисналата ми челюст:

— Гидиън изобщо не каза, че всъщност са били болни.

— Може да не е знаел. Срещата, която имах, беше в тесен кръг — само аз и членовете на съвета. Обясних как искам да дам на икорите запаса, който съхранявах. Казах им, че ще го заменя — че ще отида до Пейшънс за още. Дори изтъкнах, че е по-добре черната треска в Кърниал да бъде потушена, преди да се разпространи. Но членовете на съвета отказаха. Смятаха, че е прекалено рисковано, и казаха нещо от рода на това, че не е наша отговорност да се грижим за езичниците, че най-добрият шанс на икорите да победят треската, бил да се отрекат от боговете си.

— В името на Шестте — промърморих отвратена. — И именно тогава ти все пак го продаде?

— Продадох го. Измъкнах се тайно точно както направих с теб, но тогава никой не правеше проверки. Икорите настояха да го купят на пазарна цена, въпреки че щях да им взема много по-малко. Те не са просяци и крадци, независимо какво мислят повечето осфридианци. Все още правеха плащания, след като черната треска отмина, откъдето вероятно са дошли слуховете, че съм извлякъл по-висока печалба.

— Защо не го замени след това?

— Опитах се. — В гласа му прозвуча искрено съжаление, съвсем различно от безгрижния Яго, когото познавах. — Но не можах да замина за Пейшънс веднага, защото трябваше да се оправя с такава огромна бъркотия в Констанси. Когато най-накрая предприех пътуването, открих, че по-голямата част от запаса на Пейшънс е бил откаран в Уочфул заради избухнала епидемия само няколко дни по-рано. Така че отидох до един баланкуански пункт и успях да намеря малко там. Не е много, но е достатъчно, за да помогне в случай на спешна нужда. Съветът не знае за него — омръзна ми да се занимавам с тях.

— В такъв случай си по-мил към тях, отколкото са били те към теб — заявих.

— „Ако си на правия път и някой го пресече с лошо, не е нужно да се обръщаш. Построй мост над пътеката му и си продължавай по пътя.“ Това е поговорка на икорите.

— Много е благородна — казах. — За нея ли мислеше в онзи момент?

— Не. Просто си мислех, че никой не бива да страда, ако има относително лесен начин да помогна.

— Не звучеше лесно.

— Именно затова казах „относително“.

Усмихнах се, но не можех да се отърся от чувството си за вина:

— Ще ми се Гидиън да ми беше разказал всичко. Съжалявам, задето се съмнявах в теб.

— Ти не знаеше. Вероятно и той не е знаел.

Откровеността и смирението в гласа му пронизаха сърцето ми. Той беше героят в тази история, не злодеят. Седнах в леглото и посегнах към сандъка. Не виждах и докато търсех опипом, без да искам, забих пръст в лицето на Яго. Той нададе приглушен вик от изненада или болка и аз бързо се отдръпнах.

— Извинявай. Опитвах се да напипам ръката ти, да я подържа в жест на… не знам, солидарност. Възхищение.

— Е, това звучи по-логично — каза той. — Разтревожих се, че се опитваш да накърниш добродетелта ми, но това не беше най-добрият подход. А после пък се разтревожих, че ще стане неловко, защото наистина не исках да казвам нищо, в случай че това е някаква напреднала техника, чието усъвършенстване ти е отнело цели часове в Бляскавия двор. Или по-лошо — че е някоя техника, в която си се провалила, и това също щеше да е неловко.

— За бога, Яго. — Тръснах се отново на хълбок. — Всичкото това измисли ли си го? Цялото нещо продължи пет секунди.

— Е, мога да мисля доста бързо. — Неспособен да се справи с последвалото мълчание, той добави: — А… още ли искаш да подържиш ръката ми?

— Ъъ, емоционалният ми момент, в който бях зашеметена от добротата ти, отмина. Искам да кажа, че въпреки това си направил нещо прекрасно.