Смарагдовозелено

— Да, помня. И наистина съжалявам. Но кой би могъл да предположи подобно нещо? А сега, хайде да тръгваме, преди глупакът тук да се е събудил. Той отдавна вече е предал писмото.

След което избълва няколко френски думи, за които предположих, че са сочни ругатни, защото също като брат си преди това, множество пъти употреби думата „Merde!“.

— Не така, млади момко — каза един глас съвсем близо до нас. — Само защото се намираме близо до мръсния канал, това съвсем не означава, че можем без задръжки да използваме мръсни думи в речника си.

Гидиън рязко се бе обърнал, но не направи опит да нокаутира и новодошлия. Може би защото гласът бе прозвучал толкова добронамерено и развеселено.

Вдигнах фенера си нагоре и осветих лицето на непознат мъж на средна възраст, а после свалих лъча светлина надолу, в случай че той бе насочил срещу нас пистолет. Което не бе сторил.

— Аз съм доктор Харисън — представи се той с лек поклон, като погледът му сновеше леко изумено между лицето на този Гидиън до мен и на онзи Гидиън, който лежеше на земята. — И току-що получих писмото ви от дежурния адепт на церберския пост. — Той измъкна от джоба на сакото си един плик с блестящ червен восъчен печат. — Лейди Тилни ме увери, че в никакъв случай не трябва да попада в ръцете на Великия пазител или в някой от другите членове на Вътрешния кръг, с изключение на мен самия.

Гидиън въздъхна и потърка чело с опакото на ръката си.

— Искахме да предотвратим предаването му, но загубихме много време в тези тунели... И какъвто съм идиот дори успях да се сблъскам със самия себе си. — Той взе писмото и го натъпка в джоба си. — Благодаря!

— Един Де Вилърс, който признава грешката си? — Доктор Харисън се засмя тихо. — Това е нещо съвсем ново. Но за щастие, лейди Тилни се зае да уреди нещата, а досега никога не съм виждал някой от плановете й да се е провалял. Между другото, да й се противоречи, също е напълно безсмислено. — Той посочи лежащия на земята Гидиън. — Нуждае ли се от помощ?

— Няма да навреди, ако му се дезинфекцира раната и евентуално да се сложи нещо меко под главата му... — отвърнах, но спътникът ми ме прекъсна.

— Глупости! Чувства се отлично и така! — Не обърна внимание на протестите ми и ме дръпна да се изправя на крака. — Сега трябва да се връщаме. Поздравете лейди Тилни от нас, доктор Харисън. И й предайте благодарностите ми.

— За мен беше удоволствие — отвърна докторът.

Той тъкмо се канеше да се обърне, когато ми хрумна още нещо.

— Доктор Харисън, бихте ли предали на лейди Тилни да не се стряска, ако в бъдеще я посетя по време на елапсирането й?

— С най-голямо удоволствие — кимна в съгласие мъжът и ни помаха. — Пожелавам ви късмет!

После продължи по пътя си.

Канех се да извикам подире му: „Довиждане!“, но Гидиън вече ме дърпаше в противоположната посока. Заряза своето алтер его да лежи съвсем само насред тунела.

— Със сигурност след малко тук ще гъмжи от плъхове — казах, тръпнеща от състрадание. — Кръвта ще ги привлече!

— Бъркаш плъховете с акулите — заяви Гидиън. Ала после изведнъж спря, обърна се към мен и ме прегърна. — Съжалявам! — промърмори в косата ми. — Бях такъв глупак! Пада ми се, ако някой плъх ме нагризе.

Веднага забравих за всичко около нас (и за всичко останало), обвих ръце около врата му и започнах да го целувам. В началото само там, където успявах да го достигна — по врата, по ухото, по слепоочието, — а след това и по устата. Той ме прегърна още по-силно, за да ме отблъсне от себе си само три секунди по-късно.

— Сега наистина нямаме време за това, Гуени! — каза поривисто, хвана ръката ми и ме затегли напред.

Въздъхнах. Много пъти. И много дълбоко. Но Гидиън мълчеше.

Два тунела по-късно, когато той спря и извади картата, повече не можех да издържам и попитах:

— Държиш се така, защото се целувам смешно, нали?

— Какво?

Гидиън ме изгледа стъписано над ръба на картата.

— Аз съм абсолютна катастрофа в целуването, нали? — Опитах се да потисна истеричната нотка в гласа ми, но не ми се удаде добре. — Досега не съм... искам да кажа, че нали, за да се научиш, трябва време и опит. От филмите съвсем не може да се научи всичко. А е някак си обидно, когато ме отблъскваш.

Той отпусна картата и светлината от фенерчето му се плъзна по земята.

— Виж сега, Гуени...

— Да, знам, бързаме — прекъснах го. — Обаче просто трябва да го кажа, и то сега. Всичко би било по-добре от това, да ме отблъскваш... или да ми викаш такси. Определено нося на критика. Е, ако е формулирана любезно.