Смарагдовозелено

— Ами човек трябва да принесе жертви, ако иска да спаси света от някой страдащ от мегаломания безсмъртен — каза гаргойлът. Чух как, докато си тананикаше, направи едно кръгче, летейки из стаята. — Когото, ако мога да отбележа, ще срещнеш днес следобед, в случай че си забравила. Хайде, измъквай се от завивките!

Престорих се на умряла, което не бе особено трудно, защото почти се чувствах така — безсмъртна или не. Но изглежда, Ксемериус не беше особено впечатлен от усилията ми. Той пърхаше жизнерадостно нагоре-надолу пред леглото ми и грачеше една след друга мъдри поговорки в ухото ми: Ранно пиле, рано пее и Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Ранното пиле да си гледа работата! — троснах се аз, но накрая призракът демон постигна своето.

Изтърколих се изнервена от кревата и в крайна сметка точно в седем бях на метростанцията на Темпъл.

Е, ако трябваше да сме точни, бе седем и шестнайсет, но часовникът на телефона ми бе малко напред.

— Изглеждаш толкова уморена, колкото аз се чувствам — изпъшка Лесли, която вече ме очакваше.

По това време, в неделя сутрин, на спирката не цареше голямо оживление. Въпреки това се питах как смяташе Гидиън да се промъкне незабелязано в един от тунелите на метрото. Пероните бяха много добре осветени и освен това имаше една камара охранителни камери.

Свалих тежката си, натъпкана догоре пътна чанта и хвърлих сърдит поглед на гаргойла, който летеше с бясна скорост между колоните.

— Ксемериус е виновен. Той не ми позволи да използвам фон дьо тена на мама, защото уж е станало много късно. Да не говорим да се отбия през „Старбъкс“.

Лесли любопитно наклони глава.

— Спала си у вас?

— Разбира се, къде другаде? — попитах малко раздразнено.

— Ами помислих си, че сте прекъснали за известно време кроенето на планове, след като двамата с Рафаел тръгнахме. — Тя се почеса по носа. — Особено след като специално дълго се сбогувах с Рафаел, за да ви осигуря достатъчно време, да се прехвърлите от дивана в спалнята.

Намигнах й.

— Специално дълго? — попитах провлечено. — Каква жертвоготовност от твоя страна!

Лесли се ухили.

— Да, виждаш ли? — Не се изчерви изобщо. — Но не се отклонявай от темата. Спокойно можеше да кажеш на майка ти, че ще спиш при мен.

Изкривих устни.

— Ами, честно казано, така и щях да направя. Но Гидиън настоя да ми извика такси. — Малко нещастно добавих: — Явно не съм била и наполовина толкова съблазнителна, колкото си мислех.

— Той просто е много... ъъъ... отговорен — успокои ме Лесли.

— Да, и така може да се нарече — каза Ксемериус, който бе приключил със слаломния си полет. Тежко дишащ, се приземи на земята до мен. — Или пък заспал педант, сополанко — той си пое въздух и продължи, — кръшкач, мекушав страхопъзльо...

Лесли погледна часовника. Трябваше да крещи, за да надвика шума на приближаващата се мотриса на Сентръл Лайн.

— Но изглежда, не е особено точен. Вече минава и двайсет. — Тя изгледа слизащите от вагона хора и изведнъж очите й светнаха. — О, ето ги там!

Двамата приказни принцове,

очаквани със силно нетърпение,

таз' сутрин оставиха белите си коне

в конюшнята по изключение

и пристигнаха сами с метрото

без ничие специално насърчение.

Ксемериус издекламира поредното си саркастично стихче със сладникаво тържествен тон.

В момента, в който ги съзряха,

очите на двете принцеси засияха.

Ала щом искрите от младежките хормони

въздуха наелектризираха

и в тоз' миг смутени целувчици

и глуповати усмивчици последваха,

за съжаление, демонът умен

и неземно красив в кошчето повърна.

Ксемериус преувеличаваше безсрамно — никой от нас не се усмихваше глуповато. Най-много леко щастливо. И никой не се смущаваше. Е, може би по-скоро аз самата, защото си спомних как нощес Гидиън бе отлепил ръцете ми от шията си и бе казал: „По-добре да ти извикам такси, защото утре ще е много напрегнат ден“.

Бях се почувствала почти като някой репей, който човек с усилие отлепя от пуловера си. А лошото беше, че точно в този момент вътрешно събирах сили да му кажа: „Обичам те!“. Не че той отдавна вече не го знаеше, но... никога досега не му го бях казвала. И сега не бях сигурна дали изобщо иска да го чуе.

Гидиън погали леко бузата ми.

— Гуени, мога и сам да свърша това. Само трябва да причакам дежурния пазител по пътя му за нагоре и да му взема писмото.

— Само е добре казано — рече Лесли.