Смъртен страх

Алвин Хейс се беше изтегнал в един от столовете пред писалището. На ръст беше почти колкото Джейсън, чертите на лицето му бяха някак по детски нацупени, разрошената коса скриваше хлътналите му бузи. От него се излъчваше онази типично „научна“ бледнина, която имат хората, прекарващи дълги часове в своите лаборатории. Но опитното око на Джейсън веднага улови особения жълтеникав оттенък на кожата, който му придаваше измъчен и уморен вид. Дали визитата му е на професионална основа? — запита се той.

— Съжалявам за безпокойството — рече Хейс и бавно се изправи на крака. — Вероятно си много натоварен…

— Всъщност, не съм — излъга Джейсън, заобиколи бюрото и се отпусна на стола си. Ръката му нервно свали стетоскопа, който издайнически стърчеше от врата му. — Какво мога да направя за теб?

Хейс изглеждаше нервен и уморен, сякаш не беше спал няколко нощи подред.

— Трябва да поговорим — промърмори той и заговорнически се приведе напред.

Джейсън неволно се дръпна. Хейс имаше лош дъх, а очите му бяха изцъклени и разфокусирани, като на луд. Бялата му лабораторна манта беше мръсна и измачкана, а ръкавите и бяха навити високо над лактите. Каишката на часовника му беше толкова хлабава, че Джейсън се учуди как още не го е загубил.

— Какво имаш предвид?

Хейс се приведе още напред, пръстите му опряха в кожения блотер на бюрото.

— Не тук! — напрегнато прошепна той. — Довечера искам да говоря с теб, но извън периметъра на ГХП.

Настъпи напрегнато мълчание. Поведението на Хейс беше далеч от нормалното. Джейсън дори се запита дали да не го убеди да посети Патрик Килън — неговият приятел-психиатър, който сигурно можеше да му помогне повече. Но желанието на Хейс да разговарят извън болницата сочеше, че не става въпрос за здравословни проблеми…

— Важно е! — добави Хейс и ръката му нервно удари по плота.

— Добре, добре — побърза да се съгласи Джейсън, внезапно изплашен от вероятността другият да запрати нещо по него. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Предпочиташе да се срещне с Хейс на публично място.

— Добре. Къде?

— Все едно — сви рамене Джейсън. — Какво ще кажеш за Норд Енд и малко италианска храна?

— Добре. Кога и къде?

Джейсън обходи мислено ресторантите в бостънския Норд Енд — една невероятна плетеница от тесни и извити улички, която те кара да мислиш за чудотворно прелитане до някое малко градче в Южна Италия.

— Какво ще кажеш за „Карбонара“? — вдигна глава той. — Намира се на площад „Рейчъл Ревиър“, точно срещу къщата на Пол Ревиър…

— Знам го — кимна Хейс. — В колко часа?

— Осем?

— Осем е добре — кимна Хейс, стана и с несигурна крачка тръгна към вратата. — И не кани други хора. Искам да поговорим насаме.

Излезе, без да чака отговор, вратата хлопна зад гърба му. Джейсън учудено поклати глава, въздъхна и отново насочи вниманието си към пациентите.

Потъна в работата си за броени минути и бързо забрави за странната визита на Хейс. Следобедът течеше без други изненади. По всичко личеше, че външните му пациенти се чувстват добре и реагират правилно на назначеното лечение. Това му помогна да възстанови част от самочувствието, изгубено поради внезапната смърт на Харинг. Когато свърши с поредната дребна хирургическа интервенция и излезе в коридора, в чакалнята имаше само двама пациенти. Миг преди да влезе в кабинета и да продиктува току-що направените процедури, очите му попаднаха на Шърли Монтгомъри, която се беше облегнала на гишето на регистратурата и си бъбреше с една от секретарките. В рамките на клиничната околна среда Шърли беше като Пепеляшка на бала. За разлика от останалите жени, които бяха облечени в бели поли и блузки или бели панталони, Шърли носеше консервативно скроена копринена рокля, с която напразно се опитваше да скрие изключително привлекателната си фигура. Малцина от онези, които неволно се заглеждаха в тази фигура, можеха да допуснат, че Шърли е главен изпълнителен директор на цялата организация, наречена „Гуд Хелт План“. Тя наистина беше атрактивна като модел, но това не и пречеше да има докторска степен по болнично администриране от Колумбийския университет и магистърска диплома от Харвард Бизнес Скул.

Притежателка на толкова очебийни физически и умствени качества, Шърли би могла да се държи предизвикателно, но не го правеше. Беше леснодостъпна и чувствителна жена, която се разбираше с всички: хората от поддръжката, секретарките, сестрите и дори с хирурзите. Шърли Монтгомъри имаше лична заслуга за съставянето на онова лепило, благодарение на което ГХП стана един здрав и сплотен колектив.

Зърнала Джейсън, тя се извини на секретарките и тръгна към него с походката на родена танцьорка. Гъстата и кестенява коса беше отметната назад, а гримът беше положен толкова майсторски, че лицето и изглеждаше чисто и сякаш току-що измито. В огромните и сини очи светеше неподправена интелигентност.