Смъртен страх

— Моля за извинение, сър — промълви човекът, поклони се и се отдалечи.

След като напълни дробовете си с въздух, Хейс отново насочи вниманието си към Джейсън.

— Значи не изглеждам добре, а?

— Не. Кожата ти е бледа, изглеждаш изтощен и разтревожен.

— Аха, проницателният диагностик! — саркастично проточи Хейс, после тръсна глава: — Извинявай, не искам да се държа гадно… Прав си. Не се чувствам добре. Всъщност, чувствам се ужасно!

— Какъв ти е проблемът?

— Какъв ли не! Имам артрит, хроническо разстройство, замъглено зрение. Дори и суха кожа. Глезените ме сърбят до полуда, тялото ми буквално се разпада!

— Май беше по-добре да се видим в кабинета ми — подхвърли Джейсън. — Очевидно трябва да те подложим на преглед…

— Може би, но по-късно — тръсна глава Хейс. — Не е тази причината, поради която пожелах да се видим. За мен вероятно вече е късно, но може би ще успея да спася сина си… — Той изведнъж млъкна, заби пръст в дебелото стъкло на прозореца и дрезгаво прошепна:

— Ето го!

Джейсън бързо се обърна и успя да зърне някаква неясна фигура, която бързо се отдалечаваше по Норд стрийт. После отново насочи вниманието си към Хейс:

— Но откъде знаеш, че това е именно той?

— Следи ме от момента, в който напуснах ГХП. Мисля, че търси удобен момент да ме убие…

Лишен от възможността да прецени кое е истина и кое въображение, Джейсън мълчаливо огледа колегата си. Човекът се държеше меко казано странно, но в главата му изплува едно колкото старо, толкова и вярно клише: Дори параноиците имат врагове. Може би някой наистина го следи… Извади изпотената бутилка „Тави“ от кофичката с лед и напълни чашите.

— Май ще е най-добре да започнеш отначало — подхвърли той.

Хейс метна съдържанието на чашата в гърлото си с онази лекота, с която жадният пие вода, после избърса уста с опакото на дланта си.

— Това е една много странна история — промърмори той. — Може ли още малко вино?

Джейсън мълчаливо напълни чашата му.

— Предполагам, че не знаеш кой знае какво за насоката на моите научни изследвания — започна Хейс.

— Имам известна представа…

— Растеж и развитие — продължи колегата му, без да показва, че го е чул. — Как се включват и изключват гените. Като пубертета… Който включва точно най-подходящите гени. Решаването на този проблем ще бъде огромно постижение. Не само ще бъдем в състояние да контролираме растежа и развитието, но по всяка вероятност ще може да „изключваме“ тежките заболявания, включително рака, или пък да накараме клетките на сърдечния мускул да се възпроизвеждат и по този начин да ликвидират последиците от инфаркта. Както и да е. Казано по най-прост начин, обект на моите научни интереси са именно включването и изключването на гените, които контролират растежа и развитието. Но и тук, както често се случва в научно-изследователската дейност, случайният развой на събитията играе доста важна роля. Преди около четири месеца се натъкнах на нещо абсолютно неочаквано — иронично, но едновременно с това смайващо. Говоря за откритие с огромно научно значение, което е достойно за Нобеловата награда. Джейсън направи усилие да прикрие недоверието си. В същото време се запита дали Хейс не показва симптоми на грандоманство, които вървят в комплект с параноята му.

— Какво откритие си направил? — попита той.

— Почакай за момент — спря го Хейс, остави цигарата в пепелника и притисна гръдния си кош.

— Добре ли си? — погледна го с тревога Джейсън. Кожата на колегата му сякаш бе посивяла още повече, по челото му избиха ситни капчици пот.

— Добре съм — увери го Хейс и сложи ръката си на масата. — Не съобщих за откритието си, тъй като си давах сметка, че то е само път към нещо още по голямо, още по-фундаментално. Имам предвид нещо от сорта на антибиотиците, или структурата на ядрото на ДНК… Бях толкова развълнуван, че работех нонстоп, двадесет и четири часа в денонощието. След което изведнъж разбрах, че откритието ми вече не е тайна, че се използва в практиката… — Хейс млъкна и се вторачи в Джейсън. Объркването в очите му бързо се превърна в страх.

— Алвин, какво има? — тревожно попита Джейсън.

Хейс не отговори. Дясната му ръка отново се вдигна към гърдите. От устата му излетя стон, пръстите му се вкопчиха в покривката. Чашите паднаха и се разляха. Започна да се изправя, но краката му се подгънаха. В същия миг от гърлото му излетя нещо като задавена кашлица, последвана от плътна струя кръв, която плисна върху покривката и опръска Джейсън, който ужасено скочи на крака и събори стола си. Кръвта продължаваше да блика като фонтан. Изригваше на вълни, пръскайки всичко наоколо. Салонът на елегантния ресторант се изпълни с ужасени викове.