Смъртен страх

Джейсън прие комплимента с благодарност, но вътре в себе си знаеше, че това отношение към смъртта отиваше далеч отвъд професията му. Само преди две години смъртта беше унищожила всичко, което му беше скъпо. Все още помнеше мрачната ноемврийска нощ и резкият звън на телефона петнадесет минути след полунощ. Беше заспал над някакво медицинско списание. В първия момент реши, че това е съпругата му Даниеле, която звъни от Детската болница да му каже, че ще закъснее. Тя беше педиатър и два часа по-рано я бяха повикали по спешност за някакво недоносено новородено с респираторни проблеми. Оказа се обаче, че звънят от пътната полиция. Катастрофата станала мигновено — някакъв тир с ремарке, натоварен догоре с алуминиеви слитъци, прескочил мантинелата и навлязъл в насрещното движение. Ударът с колата на жена му бил челен и тя нямала никакви шансове.

Джейсън все още помнеше гласа на полицая — сякаш всичко беше станало вчера. Първата му реакция беше недоверие и шок, после дойде гневът, а накрая — чувството за огромна вина. Това нямаше да се случи ако беше тръгнал с Даниеле — както понякога правеше, за да се порови в библиотеката с медицинска литература на болницата Каунтуей. Нито пък ако беше настоял тя да пренощува в болницата…

Няколко месеца по-късно продаде къщата, в която всичко му напомняше за Даниеле, продаде и частната си практика заедно с кабинета, който деляха. Това беше времето, когато реши да се присъедини към ГХП. Стори го по настояване на психиатъра Патрик Килън, с когото бяха близки приятели. Но болката остана в душата му, гневът също…

— Извинете, доктор Хауърд…

Джейсън вдигна глава и срещна погледа на Кей Рам, секретарката на отделението.

— Госпожа Харинг е в чакалнята… Казах и, че веднага ще говорите с нея.

— О, Господи! — промърмори Джейсън и разтърка очи.

За всеки лекар е трудно да разговаря с роднините на починал пациент, а след смъртта на Даниеле той възприемаше болката на тези хора като своя лична болка.

Срещу Кардиологията имаше една малка чакалня с няколко стола, отрупана със стари списания масичка и няколко саксии с изкуствени цветя. Госпожа Харинг гледаше през прозореца към парка Фенуей и Чарлс ривър. Беше слаба и стройна жена с естествено посивяла коса. Когато Джейсън влезе, тя се обърна да го погледне със зачервените си очи, в които се четеше ужас и страх.

— Аз съм доктор Хауърд — представи се той и и направи знак да седне. Тя се подчини, но седна на самия ръб на стола.

— Значи е зле… — започна тя, но гласът и бавно заглъхна.

— Страхувам се, че по-зле не може да бъде — кимна Джейсън. — Господин Харинг почина… Направихме всичко възможно, но… Мисля, че поне не страда… — Докато изричаше тези банални лъжи, Джейсън изпитваше дълбока ненавист към себе си. Прекрасно знаеше, че Седрик е страдал, прекрасно видя смъртния страх в очите му. Смъртта винаги е борба и рядко е онази примирена и достойна раздяла с живота, която показват по филмите.

Кръвта се отдръпна от лицето на госпожа Харинг, за миг Джейсън си помисли, че жената ще припадне. Но тя се овладя, поклати глава и едва чуто промълви:

— Не мога да повярвам…

— Знам това — кимна Джейсън. И беше напълно искрен.

— Но това е несправедливо! — тръсна глава госпожа Харинг и лицето и бавно започна да си възвръща цвета. — Искам да кажа, че съвсем наскоро вие лично го освидетелствахте като напълно здрав! Направихте му куп изследвания и уж всичко беше наред. Защо не открихте нищо? Вероятно бихте могли да предотвратите тази смърт! Джейсън ясно долови гнева — познатият предшественик на мъката. Душата му се изпълни със състрадание към тази жена.

— Не бих казал, че съм го освидетелствал като напълно здрав — меко отвърна той. — Лабораторните му изследвания бяха задоволителни, но аз пак му направих забележка за начина на хранене и за цигарите… Не пропуснах да му напомня и факта, че баща му е починал вследствие на сърдечен удар. Всичко това го поставяше в групата на високорисковите пациенти, независимо от добрите изследвания.

— Но баща му умря на седемдесет и четири, а Седрик беше само на петдесет и шест! — възкликна през сълзи жената. — Какъв е смисълът на пълните изследвания, щом мъжът ми почина само три седмици след тях?

— Съжалявам — все така меко отвърна Джейсън. — Но нашите възможности за предсказване на събитията все още са доста ограничени. Знаем това и се стремим да дадем най-доброто от себе си…

Госпожа Харинг изпусна една дълбока въздишка, раменете и потръпнаха и се приведоха напред. Джейсън ясно видя как гневът я напуска и на негово място се появява мъката, неописуемата мъка. Когато отново проговори, в гласа и се появиха треперливи нотки. — Знам, че сте направили всичко възможно — прошепна тя. — Моля за извинение…

Джейсън се наведе и сложи ръка на рамото и — слабичко и безпомощно под тънката копринена рокля.

— Знам колко ви е трудно — прошепна той.

— Мога ли да го видя? — преглътна сълзите си тя.

— Разбира се — отвърна Джейсън, изправи се и и подаде ръка.