Смъртен страх

Но в момента, в който го зърна разбра, че трябва да забрави всякакви надежди за подобрение в състоянието му. Господин Ленъкс седеше в леглото и дишаше тежко, въпреки кислородната маска върху лицето си. Кожата му беше придобила онзи синкав цвят, от който Джейсън най-много се страхуваше. Една сестра нагласи интравенозната система и се отстрани.

— Как е работата? — попита Джейсън, опитвайки се да окачи на лицето си нещо като оптимистична усмивка. Но Ленъкс само помръдна с ръка и мрачно поклати глава. Очевидно не беше в състояние да говори, всичките му усилия бяха насочени към затрудненото дишане.

Сестрата му направи знак да се отдалечат към средата на просторното помещение. На табелката върху ревера и пишеше „госпожица Ливай Р.Н.“

— Нищо не му помага — загрижено прошепна тя. — Белодробното налягане продължава да се повишава, въпреки медикаментите. Дадохме му диуретик, хидралазин и нитропрусид, но нищо не се променя…

Джейсън надникна над рамото на госпожица Ливай по посока на пациента си. Господин Ленъкс продължаваше да пуфти като същински локомотив. В главата на Джейсън нямаше никакви идеи — с изключение на евентуалната трансплантация — нещо, което беше напълно изключено, разбира се. Човекът беше страстен пушач и освен сърдечните проблеми положително имаше и белодробна енфизема. Това обаче не оправдаваше липсата на реакция спрямо лекарствата. Може би зоната на сърцето, засегната от инфаркта, продължаваше да се разширява…

— Не се сещам за нищо друго, освен за един кардио-консулт — рече той. — Може би ще се разбере дали има и други увредени коронарни съдове, може би пациентът е кандидат за някакъв байпас…

— И това е нещо — кимна сестра Ливай и без колебание се насочи към централния пулт.

Джейсън се върна до леглото с желанието да изрази съчувствието си към Брайън Ленъкс. Искаше му се да направи повече от предписанието на някакви лекарства, но не знаеше какво. Диуретикът трябваше да обезводни организма, докато хидралазинът и нитропрусидът имаха задачата да облекчат натоварването на сърцето. Всичко беше насочено към по-лесното и безболезнено изпомпване на кръвта, което от своя страна щеше да улесни зарастването на нараненото от инфаркта сърце. Но нещата не се получаваха. Ленъкс се влошаваше въпреки усилията на медицинския екип и помощта на модерните технологии. Очите му бяха хлътнали и започваха да се изцъклят.

Джейсън сложи ръка на челото му, отмятайки назад кичур овлажняла коса. С изненада установи, че върху дланта му останаха необичайно много косми. Той объркано се вторачи в тях, после протегна ръка и бавно подръпна косата на болния. В ръката му остана тънко снопче, което се беше отделило от черепа без никакви усилия. Не беше кой знае колко голямо, но все пак далеч повече от това, което можеше да се приеме за нормално. Бърза проверка на възглавницата установи, че и върху нея има доста косми. Дали засиленият косопад не се дължеше на някое от предписаните лекарства? Отбеляза си да провери съставките им довечера, у дома. По принцип никой не бе проявявал особена загриженост за загубата на коса у пациентите с инфаркт, но той си спомни за думите на госпожа Харинг. Интересно, много интересно!

След като се разпореди да го повикат след кардиологичния консулт и след като хвърли последен мазохистичен поглед към покритото тяло на Седрик Харинг, Джейсън напусна интензивното отделение и взе асансьора за втория етаж, където беше връзката между болницата и поликлиниката. Медицинският център на ГХП се помещаваше в централната сграда на един внушителен здравен комплекс, построен изцяло с вноските на пациентите. В него имаше болница с 400 легла със самостоятелна амбулаторна хирургия, поликлиника, малко крило за научни изследвания и един етаж за администрацията. Основната сграда, някога проектирана като централен офис на компанията „Сиърс“, излъчваше някаква особена артистичност. Въпреки, че беше изкормена изцяло и преустроена за нуждите на болницата и здравната администрация… Поликлиниката и научно-изследователският институт бяха в нови сгради, но и тяхната архитектура беше съобразена с тази на съществуващата постройка — внимателно, прецизно, до последния детайл. И двете бяха качени върху дебели пилони, под които се намираше централният паркинг. Кабинетът на Джейсън се намираше на третия етаж, редом с още една дузина подобни помещения, заети от специалисти по вътрешни болести.

Интернистите в Центъра бяха общо шестнадесет души. Повечето бяха специалисти, макар че неколцина практикуваха и обща медицина, подобно на Джейсън. Лично той винаги бе проявявал интерес към огромното разнообразие на човешките болести, а не само към болестите на отделните органи.