Сънят на сукубата

Видях лицето на шефа си. Не обичаше да му крещят и да му заповядват, най-вече пред публика. Изражението му беше сурово и ядосано. Виждах, че иска да ми затвори устата, но после нещо в изражението му се промени. Той насочи вниманието си към Нифон.

— Изчезни — каза демонът.

Нифон зяпна от изненада. Всъщност заприлича на риба.

— Джером! Не можеш…

— Изчезни. Знам какво искаше да направиш, но не трябваше да го правиш зад гърба ми. Връщай се в хотела и до утре да те няма в града.

Нифон понечи да протестира, но после погледна Джером, погледна мен и отново погледна Джером. Преглътна, изправи се със залитане и взе куфарчето си от дивана. Погледна за последно към мен и избяга през вратата.

Погледът на Джером се отправи към Тоуни, която се беше свила до стената в отчаян опит да изчезне.

— Тя няма вина — казах бързо. — Не я наказвай.

Джером проучи лицето й още няколко секунди и въздъхна нетърпеливо.

— По-късно. Ще се разправям с теб по-късно. — Не бях сигурна дали това беше хубаво или не, но фактът, че не я насмете на място, беше добър знак. Ако съдех по благодарния й поглед, и тя беше на моето мнение.

Коди и Хю все още ме държаха здраво, но след няколко секунди ме пуснаха. Рухнах от изтощение и с изненада забелязах, че дишам тежко.

Напрежение изпълни стаята. Накрая Коди попита:

— Къде се научи да биеш десни крошета?

— Няма начин да преживееш Тъмните векове и да не научиш това-онова — пошегува се Питър. Той погледна към разлятото вино и въздъхна. — Петното няма да излезе със сода.

— Джорджи — каза Джером заплашително, — никога вече не ми дръж такъв тон.

Успокоих дишането си и преглътнах настървението, което течеше през мен. Погледнах черните очи на Джером предизвикателно.

— Разбрано — казах. После, неспособна да понеса и изненаданите, и загрижените погледи на приятелите си, избягах от апартамента. Слязох един ред стъпала, преди да се срина и да седна на земята. Зарових лице в ръцете си и заплаках. Мъката най-накрая ме беше повалила.

Няколко минути по-късно чух някой да слиза по стълбите. Хю седна до мен и ме обгърна с ръце. Притиснах лице към гърдите му и продължих да плача.

— Ще го преживееш — каза тихо той.

— Не. Никога няма да го преживея. Аз съм сама. Иска ми се да съм мъртва.

— Не, не искаш. Прекалено си прекрасна и прекалено много хора те обичат.

Вдигнах глава и го погледнах. Никога не бях виждала лицето му толкова състрадателно и толкова сериозно — освен може би когато крещя на Сет на покера. Подсмръкнах и прокарах ръка през мокрите си очи.

— Скъсахме. Нали това искаше? Искаше със Сет да не сме заедно.

Хю поклати глава.

— Харесвам Сет. Искам да си щастлива. Ако можехте да сте заедно, без да има сърдечни терзания, щях да ти дам благословията си. Не мисля обаче, че това е възможно. Според мен така е най-добре.

— Ти му каза, че единственият начин да го оставя на мира е, ако ме нарани. Ако се държи като задник. Той затова ли направи така? Затова ли спа с Мади? Защото само нещо толкова крайно би ме накарало да се дръпна?

Хю се изненада, когато споменах Мади.

— Не знам, сладка. Не знам какво си е мислел.

Въздъхнах и се облегнах на него.

— Никога няма да се съвзема.

— Напротив.

— Ще ми трябва много време.

— Е, ти разполагаш с много време.

Глава 26

Навечерието на Нова година.

Уорън, собственикът на „Емералд Сити“ беше организирал купон у дома си, за да се изфука, и беше поканил целия персонал, както и още около 50 души. Къщата му беше огромна и той не беше пожалил нито цент. Сервитьори сновяха из тълпата. Барманът приготвяше напитки със замах. Диджей въртеше плочи в ъгъла. Беше най-натруфеното парти, на което съм била цяла година. Всички много се забавляваха.

Е, освен мен, естествено.

Мади и Сет бяха тук. Заедно. Чувствах се странно да ги гледам като двойка, след като толкова време с него бяхме крили връзката си. Преди няколко дни, когато тя се върна в Сиатъл, изобщо не направи опит да запази тайната. До 24 часа всички в книжарницата знаеха и все още беше извор на клюки и догадки. Общото заключение беше, че са сладки.

И докато ги гледах, реших, че ако не бях лично засегната, и аз щях да мисля, че са сладки. Най-вече обаче ми идеше да отида и да повърна хайвера, който току-що бях изяла. Те стояха един до друг с няколко колеги в отсрещния край на стаята и се държаха за ръце. Мади сияеше като сукуба и говореше оживено с Бет за нещо. Сет, издокаран за разнообразие и великолепен, слушаше и се усмихваше леко, макар и очите му да бяха сериозни. Изглежда се чувстваше неловко и бях почти сигурна, че е дошъл по настояване на Мади. Не беше човек, който би наврял връзката си в лицето ми, но и досега не вярвах, че някога би скъсал с мен.

Точно тогава той вдигна поглед, огледа стаята и срещна погледа ми. Случайно или нарочно, не мога да кажа. Гледахме се един миг. Изражението му стана тъжно и замислено. Не знам аз как изглеждах. Секунда по-късно, той насочи вниманието си към другите. Леката усмивка обаче беше изчезнала.

— Иска ти се да отидеш да си измиеш зъбите, нали?

Дъг се приближи към мен с може би вече петия си ром с кола. Посочих чашата.