Сънят на сукубата

— За захарта, с която се наливаш, ли говориш?

Той се усмихна.

— Не, за сестра ми и Мортенсен, както прекрасно знаеш.

Погледнах към тях още веднъж и се обърнах към него.

— Всички мислят, че са сладки.

— Може би. Още не знам какво да мисля. — Той обърна чашата си. — Той все пак спи със сестра ми, нали? Трябва да съм… обиден и да защитя честта й. Или нещо такова. Част от мен обаче си мисли, че може да им се получи и тя да се нанесе при него. А това ме прави… щастлив.

Гадост. Достатъчно лошо беше, че са заедно. Тя да се нанесе при него? Дори не можех да мисля толкова далеч. Бяха двойка само от около седмица. Преброих наум до пет и се опитах да не кажа нещо, за което после да съжалявам.

— Кой знае? — промърморих неопределено.

Дъг наклони глава и се загледа в мен.

— Все си мислех, че ти ще му се нахвърлиш. Той е твоят герой, а и всички онези еротични истории за теб. — Говореше за един разказ на Сет, който едно списание публикува не много отдавна. Ексцентричната героиня обезпокоително (и съвсем случайно) приличаше на мен.

От гласа и изражението му личеше, че Дъг се шегува. Никога не би повярвал, че между мен и Сет може да има нещо. Така и не разбра как попадна право в десетката.

— Ами — казах му. — Май вече сестра ти ще бъде в еротичните истории.

Дъг пребледня.

— Боже господи! Не се бях сетил за това. — Той погледна празната си чаша. — Имам нужда от още едно.

Загледах се след него и усетих как устните ми се разтеглят в усмивка, въпреки твърдото ми решение да бъда нещастна.

А и определено добре се справях с изживяването на нещастието. Не заприказвах никого на купона и отронвах по няколко думи, само ако ме заговореха. Вече бях отблъснала няколко мъже, които се опитаха да ми донесат питие или да ме накарат да танцувам. Исках да бъда сама. Наистина не трябваше да идвам.

— Не мислех, че някога ще те видя сама на такова събиране.

Бях усетила присъствието му, преди да чуя гласа му.

— Картър, нямаш работа тук. Знам, че не си поканен.

— Чух, че купонът си заслужава.

— Това не е ли в разрез със седемте смъртни… Майко мила!

Ангелът се беше изправил пред мен. Дългата му до брадичката руса коса беше измита и сресана и беше със светъл спортен панталон и синьо поло. Комбинацията беше съвсем небрежна, но не го бях виждала по-добре облечен.

Той се засмя, осъзнавайки какво ме е изненадало.

— Не можех да дойда както обикновено се обличам. Но дори и сега не съм на твоето ниво. — Аз бях с прилепнала сатенена рокля с яка, която се закопчаваше отзад на врата. Черна. Като настроението ми.

— Да — съгласих се, — но ако сравним обичайния моден вкус на тук присъстващите, ти ще бъдеш най-добре облеченият.

— Страхотен купон — каза той, оглеждайки стаята. В ръката си държеше чаша, която, можех да се закълна, не беше там преди малко. — Струва ми се, че не се забавляваш много.

Още не ми се говореше за това, не и с него. Завъртях очи и се втренчих разсеяно в Дъг, който се опитваше да свали някаква жена с около двайсет години по-възрастна от него. Песента, която беше пуснал диджеят, свърши и се чуха първите звуци от следващата. „Суийт хоум Алабама“.

— Мамка му — изругах.

— Какво? — попита Картър.

— Мразя тази песен.

— Наистина? Аз винаги съм я харесвал.

Въздъхнах.

— Какво стана с Ясмин?

Подигравателното му отношение се изпари.

— Знаеш какво стана. Вече принадлежи на Ада. Сигурен съм, че ще им бъде от полза.

— Но тя ще свикне ли? — попитах. — Наистина ли ще обърне гръб на Рая и ще започне война с него?

— Всички свикват. — Винсент беше казал съвсем същото. — Ако достатъчно дълго време другите ангели я отблъскват и й бъде отказано лицето на божественото… Е, ще започне война срещу Рая.

— Това е глупаво. Сякаш… Не знам. Сякаш насила ще я принудят да стане лоша.

— Тя сама избра да падне.

— Направи го от любов. Винаги си ми казвал, че любовта е най-прекрасното нещо във вселената.

— Така е. Но един ангел трябва да отдава любовта си първо на висшата сила, а после на човечеството като цяло. Не може да се посвети само на едно същество, било то човек или нефилим.

— Това е глупаво. Май нефилимът беше прав и всички ние сме супер прецакани. — Подадох чашата си на минаващата сервитьорка. Беше празна от известно време. Поколебах се и реших да попитам нещо, което още ме тревожеше, нещо, което песента не ми позволяваше да забравя. — Картър, виденията на Никта… винаги ли са истина?

— Доколкото знам. Но невинаги става точно така, както човекът си мисли. Защо питаш?

— Няма конкретна причина. Просто бях любопитна какво представляват нещата, които ми показа.

— А, това е нож с две остриета — той се намръщи. — Тя те манипулираше и е трудно да се каже… Не знам всичко за нея. Какво ти показа?

— Не е важ…

Музиката рязко спря и от другия край на стаята някой започна да брои на висок глас.

— Десет… девет…

Погледнах близкия часовник. Беше почти полунощ.

— Осем… седем…

Всички надигаха чаши. Двойките се приближиха един към друг.

— Шест… пет…

Мади застана до Сет. Той се наведе към нея, изглеждаше нервен.

— Четири… три…

Вкопчих се в ръката на Картър. Не можех да гледам. Не можех да гледам как Сет и Мади се целуват.