Съпруга на убиец

Ярдли чакаше в кафенето срещу ареста. Изпрати съобщение на Болдуин да изтегли извлеченията от кредитните карти на Кетнър в сайта на прокуратурата. Пиеше кафе на малки глътки и разсеяно гледаше през прозореца. Навън се скупчиха облаци и закриха слънцето, започна леко да ръми. Улиците на Лас Вегас не бяха подходящи за дъжд дори в малки количества, веднага се образуваха локви. Хората тичаха от сградите до колите си и от колите до сградите, сякаш от небето се сипе киселинен дъжд.

— Здравейте.

Ярдли вдигна глава и видя мъж със спортно сако и блуза поло. Красив, с волева брадичка и зелени очи.

— Може ли да седна при вас? Не обичам да виждам хубави жени, които са сами и гледат дъжда.

— Добре съм, благодаря.

— Сигурна ли сте? Ще ви почерпя сладкиш и ще изслушам какво ви измъчва. Изглеждате тъжна, затова си помислих, че може би искате компания.

— Много любезно от ваша страна, но не, благодаря, добре съм.

— А какво ще кажете…

— Не знам върху какъв тип жени въздейства тази агресия, но аз не съм една от тях. Моля ви, оставете ме на мира.

Усмивката му помръкна. Мъжът измърмори нещо неразбираемо и тръгна. Ярдли отново се вгледа в дъжда, който ромолеше по улиците вън.

Болдуин ѝ изпрати съобщение, че извлеченията са готови. Ярдли влезе в сайта и бързо ги прегледа.

Кетнър нямаше похарчени суми на двайсет и втори март, но имаше на осемнайсети април, в едно кафене и в ресторант за хамбургери на име „Фат Блу Бъргърс“. Ярдли го знаеше, заведение за бързо хранене недалеч от дома на Кетнър.

Капките дъжд бяха топли, усети ги по ръцете си, докато вървеше към колата.

„Фат Блу Бъргърс“ беше пълен с клиенти, дошли за ранен обяд. Ярдли подмина опашката и се наведе към касиерката.

— Трябва да говоря с управителя ви, моля.

Дойде жена с черна тениска и джинси.

— Аз съм управителката, какво мога да направя за вас?

— Може ли да поговорим насаме?

Жената отстъпи встрани и Ярдли я последва. Показа ѝ служебната си карта и обясни:

— Аз съм от прокуратурата. Един човек, когото разследваме, се е хранил тук една вечер. Много съм любопитна да знам в колко часа. Видях, че имате видеокамери. Колко дълго пазите записите?

— Изпращаме ги на охраната, не ги държим тук.

— Моля ви, бихте ли се свързали с тях? — попита Ярдли, но управителката не помръдна. — С удоволствие ще взема съдебна заповед, за да сте спокойни. Само че няма да стане веднага. А в това време може ли да вземете видеозаписа, за да го видя?

Жената кимна.

— Ще се обадя на районния управител да питам дали може.

* * *

Болдуин чакаше в колата си до тротоара, когато Ярдли пристигна в охранителната фирма „Желязна крепост“. Слезе от колата и отиде при нея.

— Бързо действаш, Джесика.

Тя се запита защо Кейсън не е проверил кредитните карти на Кетнър, преди да го арестува. Надяваше се, че не е бил толкова увлечен от желанието си да приключи случая, че да му е повлияла някаква предубеденост. Когато полицаите бързат да уличат някой заподозрян, нещата никога не завършват добре и невинни хора отиват в затвора. Когато водеше семинари за федерални агенти или полицаи, Ярдли винаги им казваше, че когато имат заподозрян, трябва да разсъждават в обратен ред — да се опитат да докажат, че той не е извършил престъплението. Ако не могат, това по всяка вероятност означава, че са намерили правилния човек и чак тогава може да съберат още доказателства за съдебния процес.

Отново си спомни за предположението, че Болдуин е показал на свидетелка снимки на обвиняемия преди очната ставка. Той пъхна дъвка в устата си. Изглеждаше уморен и обикновено добре изгладеният му костюм сега беше измачкан и явно няколко дни подред не го е сменял.

— Накара ли някой да провери кредитните му карти? — попита Ярдли колкото може по-небрежно.

— Още не съм стигнал дотам, вероятно ще се случи до един-два дни.

— Вероятно?

Болдуин спря и я погледна.

— Да, вероятно. Знаеш, че имам и други случаи. Имаш ли да ми казваш нещо, Джес?

— Не, искам само да се уверя, че мислим еднакво.

— Така е, сега, нека видим записите. След един час имам съвещание с шефа.

Охранителната фирма се помещаваше в малък офис на първия етаж. Болдуин показа картата си от ФБР и поиска да говори с шефа. Ярдли видя картина на стената. Река, завършваща с водопад, който се излива в голям вир. Тя се втренчи в нея, Кал беше рисувал нещо подобно, но неговият вир отразяваше мрака. Водата падаше и изчезваше в тъмно празно пространство, а на ръба стоеше малко момче и гледаше в бездната.

Когато Ярдли се обърна, Болдуин вече беше убедил районния управител да им покаже видеозаписа от „Фат Блу Бъргърс“. Човекът ги заведе в стая, пълна с монитори и друго електронно оборудване.

Управителят зареди видеозаписите, а те останаха в дъното на помещението. Кадрите бяха цветни и качеството отлично — повечето охранителни фирми преминаваха на цифрови технологии.

— Добре, добре, добре — мърмореше под носа си управителят. — Петнайсети април, шестнайсети, седемнайсети… Ето го осемнайсети. Целият ден ли искате да видите?

— Само след четири следобед — отговори Ярдли.