Съпруга на убиец

Тя не отговори. Погледът ѝ беше прикован в града, през който минаваха. За момент му се стори, че Ярдли ще каже нещо, но тя само облегна глава на стъклото.

Стигнаха до дома ѝ и Ярдли отвори вратата.

— Благодаря — каза тя и слезе от колата.

Болдуин смъкна стъклото и извика след нея:

— Ще дойда по-късно да видя как си. Ще изпратя криминалистите в апартамента. Когато си готова, ще вземем показания. Ще кажа на Лю, че ще отсъстваш от работа до края на седмицата.

— Благодаря ти — отговори Ярдли и се обърна.

— Джесика?

Тя го погледна.

— Не мога дори да си представя какво преживяваш, нито какво си мислиш, но знам, че случилото се с Еди би сломило всеки. Обаче не сломи теб, а те направи по-силна. Защото умееш да оцеляваш. И може да не ти се струва така, но и това ще те направи по-силна. Защото просто ти си такъв човек.

Без да пророни дума, Ярдли се завъртя и влезе вкъщи.

Болдуин въздъхна дълбоко, огледа квартала и се запита как ще се държат с нея съседите, когато разберат.

В тила му се появи болка, която плъзна към челото. Главоболията зачестяват. Болдуин си мислеше, че се дължат на безсънието, през повечето нощи го будеше повтарящ се кошмар.

В съня си той беше дете и виждаше в гроб майка си, която го гледа с невиждащи очи, очите на мъртвец. Гробището беше мокро от дъжд и сиви облаци обвиваха надгробните плочи и небето.

Гърлото на майка му беше прерязано и плътта ѝ беше бледа от загубата на кръв. Болдуин протягаше ръка към нея, а тя избледняваше и изчезваше.

Уесли Пол…

Как е възможно да е истина? Ярдли се чувстваше като глупачка, но и Болдуин — също. Той познаваше Уесли от три години и дори беше поискал съвет от него веднъж за случай с малко дете. Болдуин беше разпознал Хенри Лукадо като Касапина от Белтуей от снимка, но не заподозря нищо за убиец на съпружески двойки, когото бе срещал пет-шест пъти.

Той извади шишенце с хапчета от жабката. Взе ги от един местен лекар тази сутрин, след като се оплака от болки в коляното. Изсипа две хапчета и се приготви да ги сложи в устата си, но се спря.

Как не го разбрах?

Напоследък мисленето му беше замъглено, бавно и затруднено, сякаш постоянно се намираше в онзи момент след събуждане от дълъг нощен сън и се мъчи да се съсредоточи.

Болдуин хвърли хапчетата на пода на колата и потегли. Уесли Пол чакаше в стаята за разпити в полицейския участък на Лас Вегас.

46.

Стаята беше хладна в сравнение с температурата навън. Уесли Пол седеше неподвижно на стола, окован с белезници за стоманена верига, завинтена в масивната маса пред него. Той игриво подръпваше белезниците и слушаше дрънченето на метала, питаше се дали ще му донесат кафе, ако поиска.

Двамата детективи опитаха да го разпитат, но Уесли седеше мълчаливо, без да пророни дума.

— Майната му — каза накрая дебелият и двамата излязоха.

Уесли не искаше да говори с тях. Случаят щеше да се разгледа във федерален съд и му трябваха агенти на ФБР.

Не се наложи да чака дълго и с удоволствие видя, че влиза Болдуин, последван от агент Ортис с измачкан костюм. Двамата придърпаха столове и седнаха.

— Здравейте — усмихна се Уесли. — Мисля, че не се познаваме. О, почакайте, вие ме повалихте на пода. Агент Ортис, нали?

Ортис завъртя очи.

— Пипнахме те, Уес, мой човек. Видяхме те в онази баня да нападаш Джесика.

— Искате да кажете, когато тя беше опряла револвер в мен? Наложи се да разбия с ритници вратата, защото заплашваше, че ще се самоубие, а после насочи оръжието срещу мен. Затова сериозно се надявам, че разполагате с нещо по-добро от това, за да ме обвините.

— Какво направи с видеозаписите? — попита Болдуин. — Джесика каза, че видяла твои дивидита. Но и без това ще ги намерим. Докато си говорим тук, криминалистите претърсват апартамента ти.

Уесли се ухили закачливо.

— Мисля, че не те харесвам, агент Болдуин. Ние имаме обща история. Бих искал да говоря с агент Ортис и само с него.

— Не става.

Уесли повдигна рамене, облегна се назад на стола и направи жест, сякаш си заключва с ключ устата.

Болдуин прехапа устни, погледна Ортис и излезе от стаята.

— Камерите ме изнервят — продължи Уесли. — Изключи камерата. Може да направиш аудиозапис. Нямам проблем с това.

Ортис се вгледа в него продължително.

— Само при това условие ще говоря с теб, агент Ортис.

Ортис стана и изключи камерата на стената. Стаята имаше само стени, нямаше еднопосочно огледало. Ортис излезе за момент и се върна с диктофон. Понечи да го включи, но Уесли леко докосна пръста му и му попречи.

— Преди да започнем, искам да те попитам нещо.

— Какво? — Ортис отдръпна пръст от диктофона и се облегна на стола.

— Как е дъщеря ти?

Болката на Ортис, която Уесли долови, беше осезаема.

— Какво, по дяволите, знаеш за дъщеря ми, боклук такъв?

— Знам, че в момента тя не е в дома си, агент Ортис.

— Глупости.

— Обади се на жена си и ѝ кажи да провери детската стая. Мисля, че ще събудиш съпругата си от дълъг сън, който не е искала да заспива, все едно някой ѝ е дал приспивателно.