Съпруга на убиец

— Госпожи и господа, нека се върнем в онзи ужасяващ ден през февруари преди близо две десетилетия, когато трагично е завършил животът на тази красива млада дама. В онова утро Джордан Русо се събужда и закусва. Говори двайсетина минути по телефона с приятелката си Ан, обикновен разговор между млади хора за плановете им през деня, и после решава да отиде на бърза тренировка в спортната зала, където работи. Облича къси панталони и тениска „Найки“, нахлузва маратонките си, целува майка си за довиждане и се отправя към вратата. И това ще бъде последният път, когато някой я вижда жива. Полицията, ФБР и прокуратурата не знаят какво се е случило с госпожица Русо от момента, в който тя излиза от дома си, докато не намират тялото ѝ двайсет и два дни по-късно. Стигнала ли е до спортната зала? Срещнала ли се е с някого? Отбила ли се е някъде да си купи минерална вода или тонизираща напитка? Качила ли се е в нечия кола, или е тръгнала по безлюдна уличка? Била ли е нападната по средата на улицата и някой е видял, но не е съобщил? Същия ден ли е умряла, или по-късно? — Уесли пристъпи крачка вдясно, наведе глава и после пак се вгледа в съдебните заседатели. — Обвинението не може да отговори на тези въпроси. Не може да отговори и на въпросите за моята връзка с госпожица Русо, която е несъществуваща. Не се съмнявам, че майката на госпожица Русо, Изабела Русо, ще застане на свидетелската скамейка и ще каже истината: че е видяла някого в ресторанта, където Джордан Русо е работила като сервитьорка. Аз съм бил много пъти в този ресторант през годините — за ужас на талията ми, защото там правят най-хубавата немска шоколадова торта в целия щат.

Разнесе се приглушен смях.

— Но фактът е, че не познавах Джордан Русо. Не знаех, че тя е била убита до деня, в който бях обвинен за убийството ѝ. И честно казано, това ме разтърси до мозъка на костите. Помислих си: Как е възможно? Знам, че понякога обвиняват невинни хора за престъпления, но го знам теоретично, като въпрос за изпит. Мога да ви уверя, госпожи и господа, че да бъдеш обект на такава несправедливост, е най-страшното нещо, което можете да си представите. Имам чувството, че целият свят се е стоварил върху главата ми и съм уплашен. Страхувам се от първата нощ, след като бях обвинен. Не знаех какво да мисля. Обидил ли съм някого, който е отишъл в полицията и е съчинил някаква недообмислена история за мен? Или е станала безобидна грешка? — Уесли вдигна пръст, тръгна спокойно покрай първия ред съдебни заседатели и погледна в очите всеки един от тях. — И после, когато разбрах, че случаят е поет от прокуратурата и видях името на Джесика Ярдли в обвинителния акт, осъзнах какво се е случило. Госпожа Ярдли и аз се срещахме и живеехме заедно. Аз дори имах планове скоро да ѝ направя предложение да се оженим.

Ярдли седеше неподвижно и гледаше право напред.

— Връзката ни беше красива — усмихна се Уесли, а после усмивката му бавно помръкна като на герой в сапунен сериал. — Но не ѝ беше писано да продължи. — Той погледна Ярдли. — Госпожа Ярдли някога е била Джесика Кал. Съпругът ѝ е серийният убиец Еди Кал. Той е убил четиринайсет души, поне за толкова знаем, и в момента чака изпълнението на смъртната си присъда в Невада. Госпожа Ярдли много пъти ми е казвала, че се чувства отговорна, защото е била негова съпруга и би трябвало да се досети, че е омъжена за чудовище.

Ярдли остана неподвижна. Беше се втренчила напред и не го поглеждаше в очите.

Уесли отново се обърна към съдебните заседатели и продължи:

— Госпожа Ярдли ми каза, че няма да позволи това да се повтори. — Той въздъхна и поклати глава. — За жалост миналото ѝ започна да влияе на взаимоотношенията ни. Параноята ѝ стана неконтролируема. Тя започна да халюцинира. Привиждаха ѝ се несъществуващи неща. Ходи на терапия известно време, но аз ѝ препоръчах да помоли лекаря да смени лекарствата ѝ. Тя започна…

— Възрази, по дяволите — прошепна Ярдли.

— Хм — отвърна Тим и стана. — Възражение.

— Приема се — веднага каза Агби, която явно чакаше възражението.