Съпруга на убиец

— Доктор Джарвис — усмихна се Уесли, — бих искал да прочетете нещо от вашия уебсайт. — Той слезе от подиума, отиде до масата на защитата и взе страница с лицето на Джарвис. Вдигна листа пред психолога и каза: — Моля, прочетете отбелязания цитат.

Джарвис се прокашля.

— Тук пише: „Аз ще ти помогна да спечелиш твоето дело. Нито миг не се бави, още днес се обади“.

— „Нито миг не се бави, още днес се обади.“ — Уесли погледна съдебните заседатели и се усмихна. — Закачливо малко стихче. Откровено казано, мисля, че това е по-подходяща реклама за клиника за клизми или агенция за компаньонки, отколкото за уж уважаван член на лекарската общност, но какво ли знам аз?

Психологът сви устни, но не каза нищо.

— А сега, доктор Джарвис, знаете ли, че в доклада ви има шестнайсет грешки?

Джарвис въздъхна.

— Не, не знам. Макар да съм сигурен, че ще ми ги обясните.

69.

След съдебното заседание Болдуин, Тим, Ярдли и Рой Лю решиха да вечерят заедно. Минаваше осем и те вече бяха пропуснали вечерята със семействата си. Ярдли за пръв път щеше да вечеря с шефа си.

В италианския ресторант имаше малко посетители и те се настаниха в сепаре в ъгъла. Известно време бъбриха за незначителни неща. Ярдли мълчеше, докато мъжете обсъждаха някакъв колежански футболен мач. След гризините, но преди да им сервират основното ядене, Лю каза:

— Нещата не вървят добре.

— Вървят горе-долу както очаквахме — рече Тим.

— Не е така, Уесли прави свидетелите ти да изглеждат като идиоти — възрази Лю. — Може би беше грешка, че те определих за прокурор на това дело.

— Как може да говориш така? Аз съм постигнал повече осъдителни присъди от всеки друг в…

— Престани с глупостите, и двамата знаем, че поемаш лесни дела и отказваш или сключваш извънсъдебни споразумения по всички останали. — Лю се облегна назад. — Уесли не оспори нищо от казаното от доктор Джарвис, но го представи като алчен, предубеден лъжец, който не знае, че в докладите му има грешки. Направи го изрично така, че ти да изглеждаш лошо, не доктор Джарвис. — Лю погледна Ярдли и Болдуин. — Съгласни ли сте?

— Да — отвърна Болдуин. — Ще загубим делото.

— Хей — ядосано каза Тим, — няма да седя тук и да търпя да ме нападат за дело, което не съм искал и ми беше хвърлено на бюрото в последната минута. Джесика не го беше подготвила както трябва и не ми даде пълна информация. Трябва да се боря само с онова, което имам, а аз нямах нищо.

— Няма смисъл да се караме кой е виновен — намеси се Ярдли. — Въпросът е как да оправим нещата. — Тя погледна Болдуин. — Кога ще знаем за следите от ухапването?

— Стоматологът ще пристигне вдругиден за сравняването. Каза, че ще напише доклада за няколко часа след това.

— Ето, виждате ли — каза Тим. — Зъбите са основното доказателство. Няма значение колко некомпетентни изглеждат свидетелите. Уесли няма обяснение за това, че в костта на жертвата има следи от неговите зъби.

— Мисля… — Лю млъкна изведнъж, понеже телефонът му иззвъня. Минута по-късно иззвъня и телефонът на Тим.

Ярдли погледна номера на екрана му. Обаждаше се съдебният секретар.

* * *

Съдия Агби беше свикала спешно съвещание в съдебната палата. Повикаха федерални маршали да отключат сградата и да осигурят охрана. Ярдли, Лю, Тим и Болдуин пристигнаха и единият федерален маршал ги уведоми, че Уесли вече е там и ги чака пред съдийската стая.

— Случвало ли се е друг път такова нещо? — попита Болдуин.

— Никога — отговори Лю. — Каквото и да е, дори спешен случай, обикновено може да почака до сутринта.

Уесли седеше на дървена скамейка пред съдийската стая до дебел мъж с хубав костюм на тънки райета и с блестящи пръстени на няколко от пръстите си. Сребристата му брада беше старателно подстригана и тъмните му очи следяха с презрение четиримата. От двете страни на Уесли и на другия мъж стоеше по един федерален маршал.

Единият федерален маршал подаде глава в съдийската стая и каза:

— Всички са тук, съдия.

Те влязоха в голямата стая. Лю и Тим седнаха на двата стола срещу Агби. Уесли се настани в ъгъла. Донесоха стол за дебелия мъж и го сложиха от едната страна на бюрото на съдията. Ярдли и Болдуин застанаха прави в дъното на стаята.

Съдия Агби беше с костюм, но без тога. Тя скръсти ръце на гърдите си и Ярдли видя гнева, ясно изписан на лицето ѝ.

— Почитаеми съдия — каза Лю, — надявам се, че всичко…

— Мълчете, господин Лю! — Агби погледна Уесли и попита: — Ще ни запознаете ли с вашия сътрудник, господин Пол?

— Разбира се — отговори Уесли. Ръцете му бяха оковани с белезници и отпуснати в скута му. — Това е господин Уеър Паркър. Той е мой частен детектив от години и аз работя с него в Службата за настойници и процесуално представителство за деца. Господин Паркър, бихте ли информирали останалите защо сме тук, моля?

Дебелият мъж хвърли няколко листа на бюрото.

— Това са разпечатки от телефонните разговори на някой си господин Доминик Хил — каза той с плътен глас. — Ще забележите, че ограденото с кръгче обаждане е било по време на обедната почивка днес до господин Джефрис.