Състояние на страх

Вдигна глава и видя двама служители от охраната да вървят през паркинга към колата му. Явно бяха засекли неправомерния му достъп до мрежата. Време беше да се изнася. Той завъртя ключа, запали и потегли, като махна весело на охранителите.

— Сара? Какво ти става?

— Нищо, Ан. — Сара разтърси глава. — Просто мислех.

— За какво? И какво искаш да кажеш с това, че съм параноична? — Ан сложи ръка на рамото й. — Виж. Честно да ти кажа, малко се притеснявам за теб.

Сара си помисли: „А аз се притеснявам за теб“.

В интерес на истината в момента нея я побиваха параноични тръпки. Плъзна поглед из залата и срещна очите на Дрейк. Той я гледаше втренчено от другия край на помещението. От колко време? Беше ли я видял да отива при масата на репортерите? Беше ли се досетил за причината? Знаеше ли, че тя знае?

— Сара — каза Ан и я разтърси за ръката.

— Виж, наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Сара. Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. — Тя понечи да тръгне към изхода.

— Ще дойда с теб.

— Недей.

— Но…

— Имам нужда да остана за малко сама — каза Сара.

— Така ли се отнасяш с приятелите си? — възкликна Ан. — Не, скъпа. Някой трябва да се погрижи за теб, това поне е ясно. Ще дойда с теб.

Сара въздъхна.

Николас Дрейк гледаше как Сара излиза от залата. Ан тръгна с нея, точно както й беше казал. Ан беше упорита и искрено отдадена на каузата. Сара не можеше да се мери с нея, освен ако буквално не си плюеше на петите. Но ако го направеше… е, тогава трябваше да преминат към по-строги мерки. Моментът беше критичен и понякога строгите мерки бяха наложителни. Също като на война.

Дрейк все пак мислеше, че няма да се стигне до крайни мерки. Вярно, Кенър бе успял да осуети първите две събития, и то защото онези от ПОФ бяха банда аматьори. Запазената им марка „направи си сам“ в комплект с ученическата им спонтанност не бяха подходящи за изискванията на съвременните медии. Дрейк го беше казвал на Хенли сто пъти. Хенли не го смяташе за важно — притесняваше се само за отричането на отговорност. Е, НФПР определено можеше да отрече, че има каквато и да било връзка с ПОФ. Некадърници с некадърници!

Последното събитие беше различно обаче. Първо, беше планирано много по-внимателно — не би могло иначе — и второ, беше в ръцете на професионалисти. Кенър никога не би могъл да го осуети. Дори не би могъл да стигне там навреме, помисли си Дрейк. А с Тед Брадли и Ан Дрейк разполагаше с достатъчно очи и уши, които да следят напредъка на противника. А за всеки случай беше подготвил и още изненади за Кенър.

Отвори телефона си, набра номера на Хенли и каза:

— Покрити са.

— Добре.

— Ти къде си?

— Каня се да съобщя новината на В. Тъкмо спирам пред къщата му.

Кенър наблюдаваше през бинокъла как сребърното порше кабриолет завива по алеята на крайморската вила. Висок мъж в синя риза за голф и кафеникави панталони слезе от колата. Беше с бейзболна шапка и тъмни очила, но Кенър веднага го позна — Хенли, шефът на връзки с обществеността към НФПР.

Това затваряше кръга. Той остави бинокъла на оградата и се замисли за последствията.

— Знаете ли кой е този, сър? — попита младият агент от ФБР, който стоеше до него.

— Да — каза Кенър. — Знам кой е.

Стояха на скалите на Санта Моника с изглед към плажа и океана. Тук плажната ивица беше широка няколкостотин метра, от брега до велосипедната алея. После следваше редица къщи, построени нагъсто по протежение на крайбрежната магистрала. После шест платна ревящ трафик.

Макар да бяха до магистралата, къщите тук бяха феноменално скъпи — по двайсет-трийсет милиона всяка, така се говореше, а може би и по повече. Обитаваха ги едни от най-богатите хора в Калифорния.

Хенли вдигна платнения гюрук на поршето. Движенията му бяха прецизни, почти педантични. После отиде при портата и позвъни. Къщата, пред която стоеше, беше ултрамодерна, цялата от извито стъкло. Блестеше като бижу под лъчите на ранното слънце.

Хенли влезе. Портата се затвори зад него.

— Май не ви интересува кой влиза в къщата — каза агентът от ФБР.

— Точно така — каза Кенър. — Не ме интересува.

— Не искате списък кой…

— Да.

— Но това може да се окаже…

— Не — каза Кенър. Хлапето искаше да е полезно, но само го дразнеше. — Всичко това не ме интересува. Искам само да знам кога ще се изнесат всички.

— В смисъл, на ваканция или нещо такова?

— Да — каза Кенър.

— Ами ако оставят някоя домашна помощница?

— Няма да оставят — каза Кенър.

— Сигурен съм, че ще оставят, сър. Хора като тях винаги оставят някой да наглежда къщата.

— Не — каза Кенър. — Тази къща ще се опразни. Всички ще се изнесат.

Хлапето се намръщи.

— Всъщност чия е къщата?

— Собственост е на В. Алън Уили — каза Кенър. Нямаше причина да не му каже. — Филантроп.

— И той какво, с мафията ли се е забъркал?

— Може и така да се каже. Нещо като рекет срещу защита.

— Има смисъл — каза хлапето. — Никой не изкарва толкова много пари току-така, ако ме разбирате.