Състояние на страх

— Просто искам да видя документа — спокойно каза Кенър. — В диспечерската кабина има факс, ей там. — Той посочи една близка сграда. — Само за няколко секунди документът може да пристигне тук и с това проблемът ще се разреши съвсем лесно. Или пък можете да се обадите в патологията в Сан Франциско и да ви потвърдят, че тялото действително е разпознато.

— Но тук имаме двама очевидци, които…

— Живеем във време на ДНК тестове — каза Кенър и си погледна часовника. — Препоръчвам ви да се обадите. — Обърна се към служителите от охраната. — А вие отворете самолета.

Охранителите изпаднаха в недоумение.

— Господин Лоуенстайн?

— Изчакайте малко, по дяволите — каза Лоуенстайн и ядосано тръгна към диспечерската кабина, като вдигна телефона си до ухото в движение.

— Отворете самолета — каза Кенър, отвори портфейла си и показа значката си на охраната.

— Слушам, сър — отговориха те в хор.

Пристигна още една кола и Сара слезе заедно с Ан Гарнър.

— Какво е станало? — попита Ан.

— Дребно недоразумение — каза Кенър, след което й се представи.

— Знам кой сте — каза тя със зле прикрита враждебност.

— Така си и мислех — каза Кенър с усмивка.

— И трябва да кажа — продължи тя, — че именно заради хора като вас — умни, безскрупулни и неморални — околната ни среда е в такова трагично състояние. Така че дайте да се разберем още сега. Аз не ви харесвам, господин Кенър. Не ви харесвам като личност и не харесвам онова, което правите, не харесвам и гледната ви точка.

— Интересно — каза Кенър. — Може би някой ден ще можем да си поговорим надълго и нашироко какво точно не й е наред на околната ни среда и кой точно е виновен за трагичното й състояние.

— Когато кажете — ядно отсече тя.

— Добре. Имате ли правна подготовка?

— Не.

— Научна?

— Не.

— С какво се занимавате?

— Работех като продуцент на документални филми. Преди да напусна, за да се посветя на семейството си.

— Аха.

— Но съм дълбоко отдадена на екологичното движение — заяви тя. — Чета всичко. Всеки вторник чета научната притурка на „Ню Йорк Таймс“ от кора до кора, Също „Ню Йоркър“ и „Ню Йорк Ривю“. Изключително добре информирана съм.

— Е — каза Кенър, — тогава очаквам с нетърпение разговора ни. Пилотите чакаха портала да се отвори и да пропусне колата им.

— Мисля, че след няколко минути можем да тръгнем — каза Кенър. Обърна се към Евънс. — Защо не поговориш с господин Лоуенстайн, за да потвърди, че няма проблем.

— Добре — каза Евънс и тръгна към диспечерския офис.

— Просто за да знаете — уведоми го Ан, — ние ще дойдем с вас. Ние с Тед.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Кенър.

Евънс свари Лоуенстайн изгърбен над един телефон в задната стаичка, запазена за пилотите.

— Нали ти казвам, онзи няма да се хване, иска документите — тъкмо казваше Лоуенстайн. След кратка пауза продължи: — Виж, Ник. Нямам намерение да си губя разрешителното заради това. Той е завършил право в Харвард.

Евънс почука на вратата и попита:

— Можем ли вече да тръгваме?

— Момент — каза Лоуенстайн в слушалката и я закри с ръка. — Веднага ли Тръгвате?

— Да. Освен ако не разполагаш с документите…

— Изглежда, има някакво объркване с точния статут на собствеността.

— Значи тръгваме, Хърб.

— Добре, добре.

И каза по телефона:

— Тръгват, Ник. Ако искаш да ги спреш, направи го сам.

Всички се настаняваха в салона на самолета. Кенър им раздаде по един лист.

— Какво е това? — попита Брадли и хвърли поглед към Ан.

— Декларация за освобождаване от отговорност — каза Кенър.

Ан четеше на глас:

— … не носи отговорност в случай на смърт, сериозни телесни повреди, инвалидност, загуба на крайници… Загуба на крайници?!

— Точно така — потвърди Кенър. — Трябва да разберете, че отиваме на изключително опасно място. Горещо съветвам и двама ви да не идвате. Но ако решите да пренебрегнете съвета ми, трябва да подпишете това.

— Къде отиваме? — попита Брадли.

— Не мога да ви кажа, преди самолетът да е излетял.

— Защо е опасно?

— Не искате да подпишете декларацията ли? — попита Кенър.

— По дяволите! — Брадли надраска подписа си.

— Ан?

Ан се поколеба, прехапа устна и подписа.

Пилотът затвори вратите. Двигателите заръмжаха и самолетът почна да набира скорост по пистата. Стюардесата попита какво ще искат за пиене.

— Бяло вино. „Пулини-Монтраше“ — каза Евънс.

— Къде отиваме? — попита Ан.

— На един остров близо до Нова Гвинея — каза Кенър.

— Защо?

— Там има проблем, който трябва да се реши.

— Нещо по-конкретно няма ли да ни кажете?

— За момента — не.

Самолетът се издигна над облачния пласт, обвил Лос Анжелис, и полетя на запад над Тихия океан.

НА ПЪТ

Сряда, 13 октомври

16:10

Когато Дженифър Хейнс се премести в предната част на салона да подремне и моментално заспа, Сара си отдъхна. Само че присъствието на Ан и Тед я караше да се чувства неловко. Разговорът не вървеше — Кенър не казваше почти нищо. Тед пиеше като за последно. По едно време каза на Ан:

— Просто за да знаеш, господин Кенър не вярва в нищо от онова, в което вярват нормалните хора. Дори в глобалното затопляне. Или в Киото.