Състояние на страх

Кенър погледна назад към плажа.

— Карай!

Сара беше в колата и се опитваше едновременно да крепи Мортън и да шофира. Но все пак се налагаше да го пуска, за да смени скоростите, и той веднага падаше на рамото й. Дишаше тежко и с хрипове. Сигурно белият му дроб беше пробит. Едновременно с всичко друго Сара се опитваше и да брои наум. Според нея бяха минали десет секунди от взрива.

Което означаваше, че имат петнайсет секунди да стигнат до билото.

Санжонг скочи на брега и трескаво се закатери нагоре. Мъжете на кораба го видяха и също почнаха да скачат от палубата.

Според Санжонг имаха половин минута, преди да удари първата вълна. Тя щеше да е най-малката, но пак щеше да е поне пет метра висока. Което означаваше, че той трябва да изкатери най-малко десет метра по разкаляния склон за следващите трийсет секунди.

Знаеше, че няма начин да успее.

Не можеше да го направи.

И въпреки това се катереше.

Сара караше по калния път, джипът се плъзгаше опасно настрани. Мортън мълчеше, лицето му беше придобило грозен синкавосив оттенък.

— Дръж се, Джордж! — изкрещя тя. — Дръж се! Само още малко!

Джипът поднесе и Сара изпищя. Мина на по-ниска скорост, овладя волана и продължи нагоре. В огледалото за задно виждане зърна Евънс.

Броеше наум:

„Осемнайсет.

Деветнайсет.

Двайсет…“

Двамата мъже от третата палатка скочиха в последния джип и подкараха след Евънс, като стреляха в движение. Кенър отговори на стрелбата. Куршумите напукаха стъклото пред лицето на Евънс и той намали.

— Карай! — изкрещя Кенър. — Натисни педала!

Евънс не виждаше почти нищо. Където не беше напукано, предното стъкло беше покрито с кал. Той въртеше трескаво глава, за да вижда поне част от пътя напред.

— Карай! — крещеше Кенър.

Около тях свиреха куршуми.

Кенър стреляше по гумите на джипа зад тях. Уцели ги и джипът се килна на една страна. Двамата мъже паднаха в калта. Изправиха се. Бяха само на пет-шест метра над плажа.

Недостатъчно високо.

Кенър погледна към океана.

И видя вълната — идваше към брега.

Беше гигантска, широка докъдето стига поглед, разпенена линия, бяла дъга, уширяваща се с приближаването си. Не беше много висока, но растеше, надигаше се, надигаше се още…

Джипът рязко спря.

— Защо спираш? — извика Кенър.

— Защото шибаният път свърши! — изкрещя и Евънс.

Вълната беше вече пет метра висока.

Удари се с рев в плажа и връхлетя към тях.

На Евънс му се струваше, че всичко се случва на забавен каданс — пенещата се в бяло огромна вълна, вряща над пясъка и незнайно как поддържаща хребета си по протежение на целия плаж и в джунглата отвъд, покривайки зеления пейзаж в бяло. Водата вреше по склона към тях.

Не можеше да откъсне поглед от нея, защото тя сякаш не губеше и частица от силата си, а просто прииждаше ли прииждаше. Двамата мъже под тях бягаха от преобърнатия джип. След миг бялата вода ги заля и те изчезнаха.

Вълната се втурна още метър-два нагоре по склона, после внезапно се забави, помая се за миг и започна да се отдръпва. Не остави зад себе си и помен от мъжете или джипа. Дърветата бяха обрулени, много — изкоренени.

Вълната се плъзна обратно към океана, все по-назад и по-назад, оголи плажа, а после се отдръпна и океанът се укроти.

— Това беше първата — каза Кенър. — Следващите ще са по-големи.

Сара придържаше Мортън, така че да му е възможно най-удобно. Устните му имаха ужасен син цвят и кожата му беше студена, но иначе изглеждаше в съзнание. Не говореше, но гледаше водата.

— Дръж се, Джордж — каза тя.

Той каза нещо. Раздвижи устни, но звук не се чу.

— Какво? Какво казваш?

Вгледа се внимателно в устните му. И видя слаба усмивка.

Не бих го пропуснал дори това да е последното нещо в живота ми.

Дойде следващата вълна.

От разстояние изглеждаше съвсем същата като първата, но с приближаването й към брега стана ясно, че е много по-голяма, един път и половина колкото първата — и се стовари с рев като от експлозия. Водата се втурна нагоре по склона и стигна много по-високо отпреди.

Бяха почти на трийсет метра от нея. Вълната се беше качила на цели двайсет метра по склона.

— Следващата ще е по-голяма — каза Кенър.

Океанът пак се укроти и Евънс се обърна към Дженифър.

— Дай да…

И млъкна. Нямаше я. За миг си помисли, че е паднала от джипа. После я видя на пода, свита на кълбо от болка. Лицето и рамото й бяха покрити с кръв. Много кръв.

— Дженифър?!

Кенър го хвана за ръката, поклати глава и каза:

— Онези от джипа я улучиха. Дотогава си беше добре.

Евънс беше като зашеметен. Гадеше му се.

— Дженифър?

Очите й бяха затворени. Гърдите й едва се повдигаха.

— Гледай — каза Кенър. — Тя или ще издържи, или няма.

Идваше следващата вълна.

Нямаше къде да отидат. Бяха стигнали края на пътя. Заобикаляше ги джунгла. Просто чакаха и гледаха как водата се втурва нагоре като съскаща ужасяваща стена.

Сара беше сигурна, че ще ги помете всичките, но вълната изгуби силата си само на няколко метра от тях, изтъня и се забави, а после се плъзна назад към океана.

Кенър си погледна часовника.

— Имаме няколко минути. Да направим каквото можем.

— Тоест? — попита Сара.