Състояние на страх

Залата забръмча като кошер.

— Не мисля, че имаш това право, Джордж.

— Не знам дали можеш да го направиш.

— Те искат допълнителна клауза. И аз искам допълнителна клауза. Каква е разликата?

— Не можеш да изискаш ревизия на цялата операция…

— Джордж — каза Хърб Лоуенстайн. — С Ник сте приятели отдавна. Избраха те за Загрижен гражданин на годината. Една ревизия би изглеждала странно на този фон.

— Искаш да кажеш, че ще изглежда все едно им нямам доверие?

— Казано директно, да.

— Нямам им. — Мортън опря ръце на масата и изгледа всички. — Знаете ли какво си мисля? Че искат да зарежат процеса и да похарчат всичките пари за онази конференция по резките климатични промени, по която е пощурял Ник.

— Не им трябват десет милиона за една конференция.

— Не знам какво им трябва. Той вече прати на чужда сметка двеста и петдесет хиляди от моите пари. Озоваха се в шибания Ванкувър. Вече не знам какви ги върши.

— Ами тогава трябва да оттеглиш дарението си.

— По-полека — намеси се Марти Брен. — Не бързайте толкова. Ако не бъркам, те вече са поели известни финансови ангажименти, понеже съвсем основателно са смятали, че парите ще пристигнат всеки момент.

— Тогава им дай някаква сума и забрави за останалото.

— Не — каза Мортън. — Няма да оттегля дарението. Питър Евънс каза, че подготовката върви с пълна пара, и аз му вярвам. Ник твърди, че онова с двеста и петдесетте хилядарки е било грешка, и аз му вярвам. Искам от вас да поискате ревизия и искам да ме уведомите каква е реакцията. През следващите три седмици няма да съм тук.

— Така ли? Къде ще си?

— Ще пътувам.

— Но ние трябва да можем да се свързваме с теб, Джордж.

— Възможно е и да не можете. Обаждайте се на Сара. Или се обръщайте към Питър да се свърже с мен.

— Но, Джордж…

— Това е. Говорете с Ник и вижте какво ще каже. Пак ще си поговорим.

И излезе от залата. Сара го последва.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Лоуенстайн.

Никой не му отговори.

ВАНКУВЪР

Четвъртък, 26 август

12:44

Зловещо изтрещя гръмотевица. Нат Деймън погледна през прозорците на офиса си и въздъхна. От самото начало беше усетил, че онази подводница ще му докара проблеми. След като чекът излезе невалиден, той отмени поръчката с надеждата, че с това ще се свърши. Но не би.

В продължение на седмици не се случи нищо, но днес един от онези двамата — адвокатът с лъскавия костюм — се върна неочаквано да му напомни, че е подписал декларация за неразгласяване и че няма право да обсъжда нищо с никого във връзка с договора за наемане на подводницата, или рискува да бъде подведен под отговорност.

— Може да спечелим, може и да загубим делото — каза адвокатът. — Но и в двата случая с бизнеса ти е свършено, приятелю. Къщата ти е ипотекирана. Ще изплащаш заеми до края на живота си. Така че си помисли хубавичко. И си дръж устата затворена.

По време на целия разговор сърцето на Деймън се блъскаше в гърдите му като птичка. Защото с него вече се беше свързал един човек от данъчните служби, някой си Кенър, който също щеше да дойде днес. Да му зададял няколко въпроса.

Деймън примираше при мисълта, че този Кенър може да се появи, докато адвокатът е още при него, но ето че адвокатът вече си беше тръгнал, току-що. Колата му, обикновен буик с номера от Онтарио, прекоси дока и изчезна.

Деймън почна да подрежда офиса. Изкушаваше го мисълта да изчезне, преди Кенър да е дошъл. Нищо лошо не беше направил. Не виждаше защо трябва да се среща с данъчни инспектори. А дори да се срещнеше, какво щеше да направи — да каже, че не може да отговори на въпросите му?

И после какво — щяха да му връчат призовка или нещо такова. Да го завлекат в съда.

Реши да си тръгва. Гръмотевиците трещяха една през друга, святкаха мълнии. Голяма буря.

Тъкмо затваряше, когато видя, че адвокатът е забравил мобилния си телефон на бюрото. Погледна навън да види дали не се връща да си го вземе. Още не, но със сигурност в един момент щеше да се сети, че го е оставил тук, и да се върне. Реши да си тръгне, преди да се е появил.

Бързо пъхна телефона в джоба си, изгаси лампите и заключи офиса. Първите дъждовни капки шареха паважа и той заподтичва към колата си, паркирана отпред. Отвори вратата и тъкмо се навеждаше да седне зад волана, когато телефонът иззвъня. Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Телефонът звънеше настоятелно.

Назъбена светкавица падна върху мачтата на един от корабите в сухия док. След миг ярка светлина избухна до колата и вълна от непоносима горещина го събори на земята. Замаян, той се опита да се изправи.

Реши, че колата му е избухнала, но не беше — колата си беше наред, само вратата беше почерняла. После видя, че панталоните му горят. Зяпаше тъпо собствените си крака и не помръдваше. Чу боботенето на гръмотевица и осъзна, че е бил ударен от мълния.

„Господи — помисли си. — Удари ме светкавица“. Седна и заудря по панталоните си, за да загаси пламъците. Не се получаваше, а и краката много го боляха. Имаше пожарогасител в офиса.