Състояние на страх

— Възможно е — каза Дрейк. — Но има и друго. Професор Кенър се връща в МТИ, работи там осем години с изключителен успех. Консултант на агенцията за защита на околната среда, консултант към министерството на отбраната и на един Бог знае какво още — и после изведнъж излиза в безсрочен отпуск и изглежда, никой не знае с какво се занимава оттогава. Просто е изчезнал от полезрението.

— Не знам — каза Евънс. — На визитката му пишеше, че е директор на центъра на анализ на риска.

— Само че е в отпуск. Не знам какво прави. Не знам кой стои зад гърба му. Ти явно го познаваш, така ли?

— Бегло.

— И сега двамата с Джордж са големи дружки?

— Не знам, Ник. Не съм говорил с Джордж повече от седмица.

— Заминал е с Кенър.

— Не знам за това.

— Но знаеш, че двамата са ходили във Ванкувър.

— Всъщност от теб го научавам.

— Нека го кажа така, че да го разбереш — подхвана Дрейк. — От надежден източник знам, че Джон Кенър е свързан със съмнителни хора. Центърът за анализ на риска се финансира изцяло от индустриални конгломерати. Повече не е нужно да казвам. Да не говорим, че Кенър в продължение на няколко години е бил съветник на Пентагона, а явно и нещо повече, предвид на това, че е преминал и нещо като специална подготовка.

— Имаш предвид военна подготовка?

— Да. Във Форт Браг и Харви Пойнт, Северна Каролина — каза Дрейк. — Няма съмнение, че освен с едрата индустрия е свързан и с военните. Освен това подразбрах, че е враждебно настроен към големите природозащитни организации. Побиват ме тръпки, като си помисля, че човек като него обработва бедния Джордж.

— Аз не бих се притеснявал за Джордж. Той не се хваща на евтина пропаганда.

— Дано да си прав. Но честно казано, не споделям оптимизма ти. Появява се този обвързан с военните тип и Джордж изведнъж решава да ни прави ревизия. Така де, защо изобщо е решил да прави такова нещо? Не си ли дава сметка какво пилеене на ресурси е това? Време, пари, каквото се сетиш. Лично на мен ще ми отнеме адски много време.

— Не знаех, че е решено вече за ревизията.

— Обсъжда се. Ние, разбира се, нямаме какво да крием и сме отворени за ревизия по всяко време. Това винаги съм го казвал. Но сега моментът е крайно неподходящ — покрай подготовката за иска на Вануту и за конференцията за резките климатични промени сме страшно ангажирани. Въпрос на няколко седмици. Ще ми се да можех да поговоря с Джордж.

Евънс сви рамене.

— Звънни му на мобилния.

— Вече звънях. А ти?

— Да.

— Той обади ли ти се?

— Не.

Дрейк поклати глава.

— Този човек е моят Загрижен гражданин на годината, а дори не мога да се свържа с него по телефона.

БЕВЪРЛИ ХИЛС

Понеделник, 13 септември

08:07

Мортън седеше на масичка на тротоара пред едно кафене на Бевърли Драйв и чакаше Сара. Помощничката му обикновено беше точна, а и живееше наблизо. Освен ако не се беше забъркала отново с онзи актьор. Младите хора пилееха толкова много време за обречени връзки.

Отпиваше от кафето си и разлистваше без особен интерес последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. Интересът му спадна още повече, след като на съседната маса се настани една необикновена двойка.

Жената беше дребна и поразително красива, с тъмна коса и екзотичен вид. Сигурно беше мароканка — трудно беше да се прецени по акцента й. Дрехите й бяха много шик и съвсем неподходящи в небрежния Лос Анджелис — прилепнала пола, високи токчета, сако на Шанел.

Мъжът с нея беше пълна нейна противоположност. Червендалест месест американец с някак свински черти, облечен с пуловер, провиснали кафеникави панталони и маратонки. Едър като футболист. Изгърби се над масичката и каза:

— За мен кафе с мляко, скъпа. Нискокалорично, двойно.

— Мислех, че ти ще ми вземеш, като кавалер.

— Никакъв кавалер не съм — каза той. — Нито пък ти си дама, по дяволите. Дамите си нощуват вкъщи. Така че дай да забравим за кавалерите и дамите, а?

Тя се нацупи.

— Cheri, не прави сцени, ако обичаш.

— Виж какво, помолих те да ми вземеш едно шибано кафе с мляко. Кой прави сцена?

— Но, cheri…

— Ще идеш ли да го вземеш, или не? — Той я изгледа злобно. — Наистина започва да ми писва от теб, Мариса, да знаеш.

— Не съм ти лична собственост — възрази тя. — Правя каквото си искам.

— Това вече е очевидно, нали?

По време на този разговор вестникът на Мортън постепенно се бе смъквал надолу. Сега той го сгъна, сложи го на коленете си и се престори, че чете. Но в действителност не можеше да свали очи от жената. Беше изключително красива, макар и не много млада. Сигурно беше на трийсет и пет. Зрелостта я правеше още по-сексапилна. Той беше напълно завладян.

Жената каза на футболиста:

— Уилям, досаден си.

— Искаш да си тръгна ли?

— Може би така ще е най-добре.

— О, майната ти — каза той и я шамароса.

Мортън не можа да се сдържи и подвикна:

— Хей, я по-спокойно.

Жената му се усмихна благодарно. Едрият мъж стана, стиснал юмруци.

— Гледайте си работата, ясно!

— Не можеш да удряш дамата, приятел.

— Ами тогава да се разберем ние двамата, а? — каза якият мъж и размаха юмрук.

В същия миг по булеварда наближи патрулка — Мортън погледна към нея и махна. Колата спря до тротоара.