Състояние на страх

— Всичко наред ли е? — попита полицаят до шофьора.

— Напълно, полицай — отвърна Мортън.

— Майната ви на всичките — каза футболистът, обърна се и бързо се отдалечи.

Смуглата жена се усмихна на Мортън.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Правилно ли разбрах, че ви се пие кафе?

Тя се усмихна отново и кръстоса крака, излагайки на показ кафявите си колене.

— Ако бъдете така любезен.

Мортън тъкмо ставаше да го поръча, когато се чу гласът на Сара.

— Хей, Джордж! Извинявай, че закъснях. — Появи се, подтичвайки в екип за джогинг. Както винаги, изглеждаше много красива.

Гняв се разля по лицето на смуглата жена. Само за част от секундата, но Мортън го забеляза и си помисли, че нещо определено не е наред. Той не познаваше тази жена и тя нямаше причина да се ядосва. После реши, че сигурно е искала да даде урок на приятеля си. Който висеше в края на пресечката и се преструваше, че разглежда витрината на един магазин. Но толкова рано сутринта магазините още не бяха отворили.

— Ще тръгваме ли? — попита Сара.

Мортън се извини набързо на жената, която махна леко с ръка. Нещо в жеста й го наведе на мисълта, че е французойка.

— Може би ще се срещнем отново — каза той.

— Да — каза тя. — Макар че едва ли. Жалко. [???]?a va.

— Приятен ден.

Докато се отдалечаваха, Сара попита:

— Коя беше тази?

— Не знам. Седна на съседната маса.

— Апетитно миньонче.

Той вдигна рамене.

— Да не би да прекъснах нещо? Не? Добре тогава. — Тя му подаде три картонени папки. — В тази са всичките ти дарения за НФПР до днешна дата. В тази е договорът за последното дарение. А в тази е банковият чек, който поръча. Внимавай с него. Цифрата е голяма.

— Добре. Това не е проблем. Тръгвам след час.

— Искаш ли да ми кажеш нещо повече?

Мортън поклати глава.

— По-добре да не знаеш.

СЕНЧЪРИ СИТИ

Понеделник, 27 септември

09:45

Евънс не се беше чувал с Мортън почти две седмици. Не помнеше друг път да е минавало толкова време, без да е имал никакъв контакт с клиента си. Беше говорил със Сара — тя беше видимо разтревожена.

— Чуваш ли се изобщо с него? — попита той.

— Не. Нито думичка.

— Какво казват пилотите?

— Те са във Ван Нюис. Джордж е наел друг самолет. Не знам къде е.

— И кога ще се върне?

Тя вдигна рамене.

— Кой знае?

Ето защо Евънс много се изненада, когато Сара му се обади по-късно същия ден.

— По-добре тръгвай. Джордж иска да те види веднага.

— Къде?

— В НФПР. В Бевърли Хилс.

— Значи се е върнал?

— Явно.

От офиса му в Сенчъри Сити до сградата на НФПР имаше десет минути път с кола. Естествено централата на Националния фонд за природните ресурси се намираше във Вашингтон, но наскоро бяха открили офис и на Западния бряг, в Бевърли Хилс. Циниците твърдяха, че от НФПР са го направили, за да са по-близо до холивудските знаменитости, които били жизненоважни за набирането на средства. Но това си бяха просто злобни брътвежи.

Евънс очакваше, че ще завари Мортън да крачи нервно пред сградата; той обаче не се виждаше никъде. Евънс отиде на рецепцията и му казаха, че Мортън е в съвещателната зала на третия етаж.

Съвещателната зала беше с две стъклени стени. Обзаведена беше с голяма маса в стил „борд на директори“ и осемнайсет стола. В единия ъгъл имаше аудио-визуална система за презентации.

В залата имаше трима души — спореха разгорещено. Мортън ядосано жестикулираше. Дрейк също беше прав, крачеше напред-назад, сочеше Мортън с пръст и викаше не по-малко от него. Третият беше Джон Хенли, навъсеният шеф на връзки с обществеността към НФПР. Беше се привел и си записваше нещо в голям бележник. Спорът явно беше между Мортън и Дрейк.

Евънс не знаеше какво да направи, така че остана на прага. След миг Мортън го забеляза и му махна рязко да седне отвън. Той го направи. Но наблюдаваше развитието на спора през стъклото.

Оказа се, че в залата има и четвърти човек. Евънс не го беше забелязал отначало, защото се бе навел зад подиума, но когато се изправи, видя, че е работник в чист изгладен работен комбинезон, с куфарче за инструменти в ръка и два електронни измервателни уреда на колана. На предното джобче имаше фирмено лого с надпис „AV МРЕЖОВИ СИСТЕМИ“.

Изглеждаше сконфузен. Дрейк явно не искаше човекът да става свидетел на спора им, затова пък Мортън, изглежда, се радваше на публиката. Дрейк искаше онзи да излезе, Мортън настояваше да остане. Озовал се между два огъня, работникът явно се чувстваше неудобно и след малко отново се скри зад подиума. Скоро обаче Дрейк постигна своето и работникът си излезе.

Докато минаваше покрай Евънс, той му подметна:

— Тежък ден, а?

Работникът сви рамене.

— Имат доста проблеми с мрежата в тази сграда. Според мен или интернет доставчикът им издиша, или рутерите им прегряват… — И тръгна.

Спорът в залата ставаше все по-ожесточен. Продължи още пет минути. Стъклото беше почти изцяло звуконепроницаемо, но от време на време, когато викаха по-силно, Евънс чуваше по някоя дума. Чу Мортън да крещи: „По дяволите, искам да спечеля!“, и Дрейк да му отговаря: „Твърде рисковано е“. Което вбеси Мортън още повече.