Състояние на страх

— Кой знае кодовете на системата и комбинациите на сейфовете?

— Доколкото ми е известно, само Джордж и аз. Но явно ги е знаел и някой друг.

— Мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Те търсят нещо — каза Сара. — Нещо, което е било у Джордж. И което сега смятат, че е у един от нас двамата. Мислят, че Джордж го е дал на един от нас.

Евънс се намръщи.

— Но ако е така, защо са действали толкова очевидно? Моят апартамент е нагоре с краката. Дори тук — оставили са сейфовете отворени, сякаш да са сигурни, че ще разбереш за обира…

— Именно — каза тя. — Искат да знаем какво правят. — Прехапа устна. — Искат да се паникьосаме и да хукнем да приберем въпросното нещо, каквото и да е то. А те ще ни проследят и ще го вземат.

Евънс обмисли думите й.

— Имаш ли някаква представа за какво може да става въпрос?

— Не — каза тя. — А ти?

Евънс си мислеше за списъка, за който му беше споменал Джордж в самолета. Списъкът, за който така и не беше успял да му обясни, преди да загине. Беше разбрал само, че Мортън е платил много пари за въпросния списък. Предпочете засега да не го споменава и каза:

— Не.

— Джордж давал ли ти е нещо?

— Не.

— И на мен. — Тя отново прехапа устна. — Мисля, че трябва да се махнем.

— Да се махнем?

— Да напуснем града за известно време.

— Нормално е да се чувстваш така след обир — каза той. — Но според мен сега трябва да се обадим на полицията, пък за другото ще мислим после.

— Това не би харесало на Джордж.

— Джордж вече не е с нас, Сара.

— Джордж мразеше ченгетата от управлението на Бевърли Хилс.

— Сара…

— Никога не им се обаждаше. Винаги е използвал частни охранители.

— Може и така да е, но…

— Нищо няма да направят, само ще напишат доклад.

— Възможно е, но…

— Ти обади ли се на полицията за твоето жилище?

— Още не съм. Но ще се обадя.

— Ами обади им се. Виж какво ще стане. Само ще си изгубиш времето.

Телефонът му изпиука. Текстово съобщение. Той го извика на екранчето. Гласеше: „Н. ДРЕЙК. ЕЛА В ОФИСА ВЕДН. СПЕШНО“.

— Слушай — каза той. — Трябва да ида да се видя с Ник, няма да се бавя.

— Ще се оправя.

— Ще се върна веднага щом мога.

— Ще се оправя — повтори тя.

Стояха един до друг. Той я прегърна импулсивно. Сара беше висока — бяха почти еднакви на ръст.

— Всичко ще се оправи — каза той. — Не се притеснявай. Всичко ще се нареди.

Тя отвърна на прегръдката му, но когато той я пусна, каза:

— Повече не го прави, Питър. Не съм истеричка. Ще поговорим, когато се върнеш.

Той побърза да си тръгне с чувството, че се е направил на глупак. Беше стигнал до вратата, когато тя попита:

— Между другото, Питър, имаш ли пистолет?

— Не — каза той. — А ти?

— Само една деветмилиметрова берета, но все е по-добро от нищо.

— О, ами добре. — Излезе навън с мисълта колко се е обезценило мъжкото рамо за съвременните жени.

Качи се в колата и потегли към офиса на Дрейк.

Беше паркирал колата си и вървеше към входа на офиса, когато забеляза синия приус, спрял в края на пресечката. Двамата мъже седяха вътре.

И го наблюдаваха.

БЕВЪРЛИ ХИЛС

Вторник, 5 октомври

16:45

— Не, не, не! — Николас Дрейк стоеше в аудио-визуалната зала на НФПР, заобиколен от петима-шестима шашнати графични дизайнери. На стените и по масите имаше плакати, знаменца, постери, чаши за кафе и купчини съобщения за пресата. На всички беше отпечатан флаг с преливащи едно в друго зелено и червено и надпис с дебел шрифт: „РЕЗКИТЕ КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ — ЗАПЛАХАТА ПРЕД НАС“.

— Ужасно е — каза Дрейк. — Нищо не струва, нищо

!

— Защо?

— Защото е скучно. Звучи като заставка на шибана обществена телевизия. На нас ни трябва нещо ударно, нещо пикантно.

— Вижте — възрази един от дизайнерите, — не знам дали си спомняте, но самият вие в началото искахте да избегнем всичко, което би прозвучало като преувеличение.

— Така ли съм искал? Не е вярно. Хенли искаше да избегне преувеличението. Хенли смяташе, че трябва да го представим като нормална научна конференция и нищо повече. Но ако го направим така, медиите ще ни проспят. Мамка му, имате ли представа колко конференции за промени в климата има всяка година? По целия свят?

— Не. Колко?

— Ами, да видим… четиридесет и седем. Но не е там въпросът. — Дрейк почука по флагчето с кокалчетата на пръстите си. — Погледнете го само — „Заплахата“. Толкова е смътно, може да се отнася до какво ли не.

— Мислех, че точно това искате — да може да се отнесе до всичко.

— Не, аз искам „Криза“ или „Катастрофа“. „Кризата пред нас“. „Катастрофата пред нас“. Това е по-добре. „Катастрофата“ е много по-добре.

— Използвахте „катастрофа“ за последната конференция, онази за измирането на видовете.

— Не ме интересува. Използваме го, защото работи. Тази конференция трябва да сочи към катастрофа.

— Ъъъ, сър — обади се друг от дизайнерите, — с цялото ми уважение, точно ли ще е да се каже, че резките климатични промени ще доведат до катастрофа? Защото разяснителните материали, които ни бяха дадени…

— Да, дявол го взел — сопна се Дрейк, — ще доведе до катастрофа. Повярвайте ми, ще доведе! Променете го!

Дизайнерите огледаха изложените на масата материали.