Състояние на страх

— Искам да знам кой е дал идеята на Джордж за този параграф. И искам парите да се освободят, за да ги използваме по наше усмотрение. Сега всичко това е твоя отговорност. Успех, Питър.

На излизане от сградата Евънс връхлетя върху някакъв млад човек, който тичаше нагоре по стълбите. Сблъскаха се толкова силно, че Евънс едва не падна. Младият мъж се извини набързо и продължи нагоре. Приличаше на някое от хлапетата, които работеха по подготовката на конференцията. Евънс се зачуди какво ли толкова е станало пък сега.

Излезе от сградата и огледа улицата. Синия приус го нямаше.

Качи се в колата си и потегли към къщата на Мортън да се види със Сара.

ХОЛМБИ ХИЛС

Вторник, 5 октомври

17:57

Движението беше натоварено. Той пълзеше бавно по Сънсет и имаше предостатъчно време да мисли. След разговора с Дрейк му остана някакво особено чувство. Самата им среща беше някак странна. Сякаш не беше необходима наистина, а просто Дрейк бе искал да пробва дали ако повика Евънс, той ще дотърчи. Сякаш налагаше авторитета си. Или нещо такова.

Във всеки случай нещо не беше наред.

И друго притесняваше Евънс — охранителната фирма. Това просто не беше редно. В края на краищата НФПР бяха от добрите, нали така. Не би трябвало да дебнат и следят хората. А и параноичното предупреждение на Дрейк не беше прозвучало убедително. Той прекаляваше, както му се случваше често.

Дрейк си беше такъв — обичаше драматичното. В това отношение не можеше да се контролира. Всичко беше криза, всичко беше отчаяно, всичко беше жизненоважно. Живееше в свят на крайни неотложности, свят, който не винаги съвпадаше с истинския.

Евънс се обади в офиса си, но Хедър си беше тръгнала. Обади се в кабинета на Лоуенстайн и говори с Лиза.

— Слушай — каза той, — имам нужда от помощта ти.

Гласът й беше тих, съзаклятнически.

— Готово, Питър.

— Имало е обир в апартамента ми.

— Не! И при теб ли?

— И при мен, да. И наистина трябва да се обадя на полицията…

— Ами да, разбира се… Господи… взели ли са нещо?

— Като че ли не — каза той. — Но все пак трябва да подам жалба и така нататък… а в момента съм адски зает, покрай Сара и… може да откараме до късно през нощта.

— Ами, добре, ако искаш аз да поема нещата с полицията за грабежа у вас?

— Би ли могла? Много ще ме улесниш.

— Няма проблем, Питър, никакъв. Остави на мен. — Замълча за миг. Когато отново заговори, буквално шепнеше. — Има ли нещо, което, ъъъ, не би искал полицията да намери?

— Не — каза той.

— Така де, от мен няма защо да се притесняваш, всеки в този град си има по някой и друг лош навик, иначе нямаше да сме тук…

— Не, Лиза — повтори той. — Нямам никакви наркотици, ако това имаш предвид.

— О, не — бързо каза тя. — Нищо не съм намеквала. Някакви снимки или такива неща?

— Не, Лиза.

— Нищо, нали се сещаш, с малолетни?

— Не.

— Добре. Просто исках да съм сигурна.

— Ами, благодаря ти предварително. Така, за да влезеш…

— Знам — каза тя, — ключът е под изтривалката при задния вход.

— Да. — Той замълча. — Ти откъде знаеш всъщност?

— Питър — каза тя, сякаш се беше засегнала. — Аз знам всичко.

— Добре. Ами, благодаря ти още веднъж.

— Няма нищо. Така, я кажи сега за Марго? Как е тя?

— Добре е.

— Ходи ли да я видиш?

— Да, тази сутрин и…

— Не, имах предвид в болницата. Не знаеш ли? Марго се връщала от банката днес и сварила крадците в жилището си. Три обира за един ден! Ти, Марго и Сара! Какво става? Знаеш ли нещо?

— Не — каза Евънс. — Много е странно.

— Да, определено е странно.

— А Марго?

— А, да. Ами сигурно е решила да им се репчи нещо и те я набили, може и съзнание да е изгубила. Посинили й окото, така чух, и докато ченгетата я разпитвали, припаднала. Парализирала се напълно, не можела да се движи. Дори спряла да диша.

— Шегуваш се.

— Не. Поприказвах си надълго и нашироко с инспектора, който е бил там. Та той ми каза, че изведнъж й станало зле, не можела да помръдне и посиняла, преди линейката да дойде и да я откара в университетската болница. Целия следобед е в интензивното. Докторите я чакат да дойде в съзнание, за да я питат за синия пръстен.

— Какъв син пръстен?

— Точно преди да се парализира говорела неясно, но успяла да каже нещо за някакъв син пръстен… синият пръстен на смъртта май.

— Синият пръстен на смъртта — повтори Евънс. — Това пък какво означава?

— Не знаят. Тя още не може да говори. Взима ли наркотици?

— Не, тя е откачена на тема здравословен живот.

— Е, чух, че според лекарите щяла да се оправи. Парализата й била временна.

— Ще ида да я видя по-късно.

— Ще ми се обадиш ли след това? Аз пък ще се оправя с апартамента ти, не се притеснявай.

Когато стигна до къщата на Мортън, беше тъмно. Хората от охранителната агенция си бяха тръгнали и единствената паркирана отпред кола беше поршето на Сара. Евънс позвъни и тя му отвори. Беше се преоблякла в анцуг.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — каза Сара. Тръгнаха към дневната. Лампите светеха и в стаята беше топло и уютно.

— Къде са хората от охраната?

— Отидоха да вечерят. Ще дойдат.

— Всички ли отидоха да вечерят?