Състояние на страх

Мъжете действаха бързо; махнаха плика и в същия миг се чуха два изненадващо силни изстрела и Мариса закрещя бързо на френски — „Salaud! Salopard! Bouge-toi le cul!“, — третият мъж се катурна от гърба на Маршъл и падна на пода, после се изправи тромаво, а Мариса продължаваше да крещи, последваха нови изстрели, миризмата на барут изпълни въздуха, после мъжете избягаха. Вратата се затръшна и тя се върна, гола-голеничка, дърдореше на френски нещо, което той не успяваше да разбере, нещо за „vacherie“, което според него означаваше „крава“, но всъщност не беше в състояние да мисли ясно. Трепереше целият.

Тя го прегърна. Дулото на пистолета беше горещо и той извика. Мариса остави оръжието настрани.

— О, Джонатан, толкова съжалявам, толкова съжалявам. — Притисна главата му към рамото си. — Моля те, прости ми. Но вече всичко е наред, повярвай ми.

Треперенето му постепенно спря и тя го погледна в очите.

— Направиха ли ти нещо?

Той поклати глава — не.

— Идиоти! Приятелчета на Джими. Мислят си, че това е шега — да те уплашат. И мен, сигурна съм. Не си пострадал, нали?

Той отново поклати глава. Закашля се.

— Може би — каза, когато дишането му се поуспокои, — може би трябва да си тръгвам.

— О, не — каза тя. — Не, не, не ме оставяй сама.

— Не мисля, че…

— Категорично не — каза тя. Притисна се по-плътно в него. — Остани още малко.

— Дали да не се обадим на полицията?

— Mais non. Полицията няма да направи нищо. Свада между любовници. Във Франция не викаме полицията за такива неща.

— Но те влязоха с взлом…

— Вече ги няма — прошепна тя в ухото му. Маршъл усети милувката на дъха й. — Сега сме само двамата. Само ние двамата, Джонатан. — Смуглото й тяло се плъзна надолу по гърдите му.

Когато той най-накрая се облече, минаваше полунощ. Застана на прозореца и загледа към „Нотър Дам“. Още имаше хора по улиците.

— Защо не искаш да останеш? — нацупи се тя. — Искам да останеш.

— Съжалявам — каза той. — Трябва да тръгвам. Не се чувствам много добре.

— Аз ще се погрижа да ти стане по-добре.

Той поклати глава. Наистина не се чувстваше добре. Гадеше му се и краката му бяха омекнали. Ръцете му трепереха.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам.

— Добре, тогава ще те закарам.

Маршъл знаеше, че колата й е паркирана на другия бряг на Сена. Изглеждаше му много далече. Но само кимна омърлушено.

— Добре.

Тя, изглежда, не бързаше. Вървяха под ръка, като любовници, покрай брега. Подминаха корабчетата-ресторанти, привързани към кея, целите в светлини и пълни с посетители. Над тях, от другата страна на реката, се издигаше „Нотър Дам“, ярко осветена. За кратко бавната разходка, главата й на рамото му и тихите думи, прошепнати в ухото му, го ободриха.

Скоро обаче се спъна и едва не падна, някаква слабост обхващаше цялото му тяло. Устата му беше пресъхнала. Челюстта му съвсем се схвана. Беше му трудно да говори дори.

Тя, изглежда, не забелязваше нищо. Вече бяха подминали ярките светлини, намираха се под един от мостовете. Той се спъна отново. Този път падна на каменната настилка.

— Миличкият ми — каза тя, притеснена и загрижена, и му помогна да се изправи.

— Аз… аз… — почна той.

— Миличък, добре ли си? — Заведе го до една пейка. — Поседни. Ще ти мине.

Само че не му мина. Опита се да го каже, но не можеше да говори. С ужас установи, че дори не може да поклати глава.

Нещо определено не беше наред. Цялото му тяло беше обхванато от слабост и отпадаше все повече, удивително бързо. Опита се да стане, но не можеше да помръдне крайниците си, нито главата. Погледна я.

— Джонатан, какво ти е? Да повикам ли лекар?

„Да, повикай лекар“, помисли си той.

— Джонатан, недей така…

Гърдите му тежаха. Трудно му беше да диша. Той откъсна очи от нейните и погледна право напред. Помисли си с ужас: „Парализиран съм“.

— Джонатан?

Той се опита да я погледне. Но вече не можеше да помръдне и очите си. Можеше само да гледа право напред. Дишаше плитко.

— Джонатан?

„Имам нужда от лекар“.

— Джонатан, можеш ли да ме погледнеш? Можеш ли? Не? Не можеш да си обърнеш главата?

Гласът й някак не звучеше разтревожено. Звучеше делово, сякаш му снемаше диагнозата. Може пък слухът му също да беше засегнат. Нещо шумеше в ушите му. Беше му все по-трудно да диша.

— Добре, Джонатан, хайде сега да те махнем оттук.

Промуши глава под мишницата му и с изненадваща сила го изправи. Тялото му беше отпуснато, безсилно, провиснало. Не можеше да контролира погледа си. Чу нечии стъпки да се приближават и си помисли: „Слава Богу“. Чу мъжки глас да казва на френски:

— Мадмоазел, имате ли нужда от помощ?

— Благодаря, не — каза тя. — Просто прекали с пиенето.

— Сигурна ли сте?

— Непрекъснато го прави.

— Така ли?

— Ще се оправя.

— Хм. Ами тогава, bonne nuit.

— Bonne nuit — каза тя.

Продължи напред, почти го носеше. Стъпките постепенно заглъхнаха. Тя спря и се огледа. И… го повлече към реката

.

— По-тежък си, отколкото мислех — каза някак нехайно.

Маршъл усети бездънен ужас. Беше напълно парализиран. Не можеше да направи нищо. Краката му се влачеха по камъка.

Към реката.

— Съжалявам — каза тя и го блъсна във водата.