Състояние на страх

И понеже това беше моден магазин за графичен дизайн на кея Батлър, преустроен район със складове под лондонския Тауър Бридж, повечето от служителите в офиса бяха облечени небрежно. Малори правеше изключение. Понеже беше шефът, носеше панталони с ръб и бяла риза. И остри обувки, които му убиваха. Затова пък бяха модерни.

— Какво ще обичате? — попита Малори.

— Дойдох за пакета — каза американецът.

— Какъв пакет? — попита Малори. — Ако е за DHL, потърсете го при секретарката, отпред.

Американецът, изглежда, се подразни.

— Не мислите ли, че малко се престаравате? Просто ми дайте шибания пакет.

— Добре, добре — каза Малори и се изправи.

Изглежда, американецът реши, че е бил прекалено груб, защото каза с по-мек тон:

— Хубави плакати. — И посочи стената зад Малори. — Вие ли ги правите?

— Ние — каза Малори. — Фирмата ни.

Плакатите бяха два, един до друг на стената, и двата черни, със Земята, увиснала в космоса; различаваха се само по надписа. Единият гласеше „Спасете Земята“, отдолу „Тя е единственият ни дом“.

Другият също гласеше „Спасете Земята“, но надписът отдолу беше „Няма къде другаде да отидем“.

Встрани от тях имаше снимка в рамка на рус модел с тениска, на която пишеше „Спасете Земята“ и „И изглеждайте добре, докато я спасявате“.

— Това беше кампанията ни „Спасете Земята“ — каза Малори. — Само че не я купиха.

— Кой не я купи?

— Международният консервационен фонд.

Мина покрай американеца и слезе по задното стълбище към гаража. Американецът го последва.

— И защо? Не я харесаха ли?

— Не, харесаха я — каза Малори. — Само че взеха Лио за говорител и използваха него вместо нашите неща. Основно видео клипове.

В края на стълбите прокара картата през устройството и вратата се отключи с щракване. Пристъпиха в малкия гараж под сградата. Беше тъмно, като се изключи ярката дневна светлина откъм рампата към улицата. Малори с раздразнение забеляза, че един пикап е блокирал частично рампата. Открай време имаха проблеми с пикапите за доставки, които паркираха тук.

Обърна се към американеца.

— С кола ли сте?

— Да. Пикап. — И посочи.

— А, добре, значи е ваш. Има ли кой да ви помогне?

— Не. Сам съм. Защо?

— Защото е дяволски тежко — каза Малори. — Може да е просто кабел, но пък е дълъг половин милион фута. Тежи повече от триста килограма, приятел.

— Ще се справя.

Малори отиде при своя роувър и отключи багажника. Американецът подсвирна и пикапът се спусна с трополене по рампата. Караше го яка жена с щръкнала къса коса и тъмен грим.

— Мислех, че сте сам — каза Малори.

— Тя само кара пикапа — каза американецът. — Не й обръщайте внимание.

Малори се обърна към отворения багажник. Вътре бяха наредени бели кутии с надпис „Кабел Етеренет (незащитен)“. И спецификации с по-дребен шрифт.

— Да видим някой — каза американецът.

Малори отвори една кутия. Вътре бяха наредени големи колкото юмрук намотки от много тънки жици, всяка в найлонова опаковка.

— Както виждате — каза той, — това е жица за противотанкови снаряди.

— Така ли?

— Това ми казаха. Затова е опакована по този начин. Една намотка за всеки снаряд.

— Не разбирам от тия неща — каза американецът. — Аз съм просто превозвачът. — Отиде да отвори задната врата на пикапа. После почна да носи кутиите, една по една. Малори също се включи.

— Онзи човек каза ли ви нещо друго? — попита американецът.

— Всъщност да — каза Малори. — Каза, че някой купил петстотин ракети на Варшавския договор. „Горещ пламък“ или „Горещ камък“, или нещо подобно. Без бойни глави, без нищо. Само ракетите. Та жиците им били дефектни.

— Това не го бях чул.

— Така ми каза. Снарядите били купени в Швеция. Готенбург, струва ми се. Транспортирани били от там.

— Май сте притеснен.

— Не съм притеснен — каза Малори.

— Сякаш ви е страх, че може да сте се забъркали в престъпление.

— Няма такова нещо.

— Сигурен ли сте? — попита американецът.

— Естествено, че съм сигурен.

Повечето кутии вече бяха в пикапа. Малори започваше да се поти. Струваше му се, че американецът току го поглежда. Скептично, без да го крие. После каза:

— Я ми кажете. Как изглеждаше онзи мъж?

Малори не беше толкова глупав, че да отговори на въпроса. Сви рамене.

— Ами нищо особено.

— Американец ли беше?

— Не знам.

— Не знаете дали е бил американец?

— Не можах да определя със сигурност.

— И защо така? — каза американецът.

— Може да е бил канадец.

— Сам ли беше?

— Да.

— Защото чух да се говори за някаква страхотна жена. Секси, на високи токчета, впита поличка.

— Щях да забележа такава жена — каза Малори.

— Не бихте… премълчали за нея? — Нов скептичен поглед. Малори забеляза издутина върху хълбока на американеца. Пистолет? Възможно беше.

— Не. Беше сам.

— Който и да е бил.

— Да.

— Ако питате мен — каза американецът, — аз бих се зачудил защо на някой са му притрябвали половин милион фута жица за противотанкови снаряди. Така де, за какво са му?

— Не каза.

— И вие просто рекохте: „Дадено, приятел, половин милион фута жица, остави го на мен“, без да задавате никакви въпроси?

— Изглежда, вие сте по въпросите — каза Малори. Продължаваше да се поти.