Състояние на страх

Генераторът се включи със силно буботене. Скоро шумът се смеси с друг звук, дълбоко жужене, което Лин винаги усещаше сякаш в гърдите си, в костите.

Изглежда, и Питърсън го почувства по подобен начин, защото побърза да се дръпне.

— Тези генератори са свръхзвукови — обясни Лин. — Произвеждат радиално симетрично поле, което може да се фокусира, почти като при оптичните лещи, само че тук се използва звук. С други думи, можем да насочим звуковия лъч и да контролираме дълбочината на действие.

Махна на оператора и той кимна. Кавитационната чиния се спусна и спря на десетина сантиметра над земята. Звукът се промени, стана по-дълбок и много по-тих. Земята под краката им леко завибрира.

— Господи — промърмори Питърсън и отстъпи още назад.

— Не се тревожете — каза Лин. — Това е само отражение с ниска мощност. Основната енергия е насочена право надолу.

На десетина метра под камиона стените на ямата внезапно се размазаха, сякаш очертанията им се размиха. Малки облачета сив дим скриха за миг повърхността, а после цял участък от скалата се отдели и се търкулна към езерото като сива лавина. Целият район се изпълни с прах.

Когато праха започна да се разнася, Лин каза:

— Сега ще ви покажем как се фокусира лъчът. — Буботенето започна отново и този път скалата се размаза доста по-ниско, на шейсет метра или повече. И отново сивият пясъчник поддаде и се плъзна в езерото — сега доста по-тихо.

— И може да се насочва и странично, така ли? — попита Питърсън.

Лин каза, че може. На стотина метра северно от камиона парче от скалата се отдели с трус и на свой ред потегли към езерото.

— Можем да го насочим във всяка посока и на всякаква дълбочина.

— На всякаква дълбочина?

— Голямата единица може да фокусира лъча на хиляда метра. Макар че нито един клиент не е работил на такива дълбочини.

— Не, не — каза Питърсън. — Такова нещо не ни трябва. Но държим на лъчевата мощ. — Отри ръце в панталоните си. — Видях достатъчно.

— Наистина? Можем да ви демонстрираме много други техни…

— Да се връщаме. — Зад слънчевите очила очите му бяха неразгадаеми.

— Добре — каза Лин. — Ако сте сигурен, че…

— Сигурен съм.

По обратния път Питърсън попита:

— От Куала Лумпур ли тръгват доставките ви, или от Хонконг?

— От Куала Лумпур.

— С какви ограничения?

— Какво имате предвид?

— Свръхзвуковата кавитационна технология е забранена в Щатите. Не може да бъде изнесена без лиценз.

— Както вече казах, ние използваме тайванска електроника.

— Добра ли е колкото американската технология?

— На практика е същата — каза Лин. Ако Питърсън си разбираше от работата, щеше да знае, че Съединените щати отдавна нямаха капацитет да произвеждат толкова напреднали чипсети. Американските кавитационни чипсети се произвеждаха в Тайван. — Защо питате? Да не би да планирате износ за Щатите?

— Не.

— Тогава няма проблем.

— Колко време ви трябва да подготвите доставката? — попита Питърсън.

— Седем месеца.

— Аз си мислех за пет.

— Можа да стане. Ще има премия. За колко единици говорим?

— Три — каза Питърсън.

Лин се зачуди за какво са му на някой три кавитационни единици. Нито една компания за геоложки проучвания на света не притежаваше повече от една.

— Мога да задвижа нещата срещу документ за депозит.

— Утре ще го получите.

— И къде трябва да доставим стоката? В Канада?

— Ще получите инструкции за доставката след пет месеца — каза Питърсън.

Право пред тях се издигаше ултрамодерното летище, дело на Курокава. Питърсън беше потънал в мълчание. Лин подкара джипа по рампата и каза:

— Надявам се, че сме навреме за полета ви.

— Какво? А, да. Съвсем навреме.

— В Канада ли се връщате?

— Да.

Лин спря пред международния терминал, слезе и стисна ръката на Питърсън за довиждане. Питърсън преметна на рамо сака си. Друг багаж нямаше.

— Е — каза Питърсън. — Довиждане.

— Приятен полет.

— Благодаря. И на вас. Връщате се в Хонконг?

— Не — каза Лин. — Трябва да ида в завода и да задвижа поръчката.

— Наблизо ли е?

— Да, в Пуду Рая. Само на няколко километра.

— Ами добре тогава. — Питърсън му махна за последно и хлътна в терминала. Лин се качи в джипа и потегли. Но тъкмо се спускаше по рампата, когато видя, че Питърсън е забравил мобилния си телефон на седалката. Спря до бордюра и се извърна да погледне през рамо. Само че Питърсън вече го нямаше. А и телефонът в ръката на Лин беше съвсем лек, направен от евтина пластмаса. От онези с предплатена карта, за еднократна употреба. Нямаше начин това да е единственият му телефон.

Хрумна му, че един негов приятел може би ще успее да проследи телефона и картата в него — така щеше да разбере нещо повече за клиента си. А това определено би било добре. Така че пъхна телефона в джоба си и подкара на север, към завода.

ЛОНДОН

Петък, 21 май

11:04

Ричард Малори вдигна поглед от бюрото си и каза:

— Да?

Мъжът на прага беше строен, с ниско подстригана руса коса, американец на вид. Маниерите му бяха небрежни, облеклото му не подсказваше нищо — мръсни адидаски и избелял анцуг. Изглеждаше така, сякаш е излязъл да потича и е спрял за миг пред офиса.