Състояние на страх

— И си имам причина — каза американецът. Тонът му стана зловещ. — Трябва да ти кажа нещо, приятел. Не ми харесва това, което чувам.

Последните кутии бяха натоварени в пикапа. Малори отстъпи назад. Американецът затръшна едната врата, после и другата. Когато втората врата се затвори, Малори видя шофьорката пред себе си. Явно бе стояла зад вратата.

— И на мен не ми харесва — каза тя. Беше с работен комбинезон, от онези, които се носят в армията. Свободни панталони и високи кубинки. Широко зелено яке. Дебели ръкавици. Тъмни очила.

— Я чакай малко — каза американецът.

— Дай ми телефона си — каза тя. И протегна ръка. Другата й ръка беше зад гърба. Все едно държеше пистолет.

— Защо?

— Дай ми го.

— Защо?

— Искам да го погледна, затова.

— Няма нищо необичайно…

— Дай ми го.

Американецът извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде. Вместо да го вземе, тя го стисна за китката и го дръпна към себе си. Телефонът изтропа на земята. Жената посегна и с другата си ръка и стисна американеца за гърлото, сякаш го душеше.

За миг той застина, после започна да се бори.

— Какво правиш, мамка му?! Какво… — Изблъска ръцете й и отскочи като опарен. — Какво ми направи?

— Нищо. — Тя си сваляше ръкавиците. Правеше го внимателно. Сякаш в ръкавиците имаше нещо. Нещо, което тя не искаше да докосне.

— Нищо? — викна американецът. — Нищо?! Кучка! — Внезапно се обърна и хукна нагоре по рампата към улицата.

Тя го проследи спокойно с поглед. После се наведе, взе телефона, прибра го в джоба си и се обърна към Малори.

— Връщайте се в офиса си.

Той се поколеба.

— Свършихте добра работа. Не съм ви виждала. И вие не сте ме виждали. Вървете.

Малори се обърна и тръгна към вратата за задното стълбище. Чу как жената затръшва вратата на пикапа зад него и когато се осмели да погледне през рамо, пикапът вече излизаше по рампата на огряната от слънцето улица. Зави надясно и изчезна.

В офиса Елизабет, помощничката му, му донесе макета на рекламата за новия ултралек компютър на Тошиба. Снимките бяха насрочени за следващия ден. Макетът беше на последната версия, която трябваше да прегледа. Малори разлисти набързо скиците — трудно му беше да се съсредоточи.

— Не ти ли харесват? — попита Елизабет.

— Не, не, хубави са.

— Изглеждаш ми малко блед.

— Аз, такова… стомахът нещо.

— Чай от джинджифил — каза тя. — Много помага. Да ти направя ли?

Той кимна, само и само да я разкара от офиса. Погледна през прозореца. Офисът имаше изключителна гледка към Темза и Тауър Бридж вляво. Бяха пребоядисали моста в бебешко синьо и бяло (това според традицията ли беше, или просто нечия лоша идея?), но винаги му беше приятно да го погледа. Внушаваше му някакво чувство за сигурност.

Приближи се до прозореца и се загледа в моста. Когато най-добрият му приятел го беше попитал дали би помогнал за една радикална кауза в защита на околната среда, това му беше прозвучало като нещо забавно. Малко тайнственост, малко кураж. Бяха му обещали, че няма да има насилие. Не му беше хрумвало, че ще има повод да се страхува.

Сега обаче го беше страх. Ръцете му трепереха. Пъхна ги в джобовете си и продължи да гледа през прозореца. „Петстотин ракети“, помисли си. Петстотин ракети.

В какво се беше забъркал? После изведнъж си даде сметки, че вият сирени и че на моста святкат червени светлини.

Някой беше катастрофирал там, на моста. И ако се съдеше по броя на полицейските коли и линейките, катастрофата беше тежка.

Такава, при която има загинали.

Не можа да се сдържи. Обзет от паника, излезе от офиса и със свито сърце тръгна по кея към моста.

Пребледнелите от ужас туристи гледаха от втория етаж на двуетажния автобус. Малори си проби път през тълпата отпред. Няколко души — лекари и полицаи — клечаха край някакъв човек, проснат на улицата. Край тях стоеше шофьорът на автобуса и плачеше. Не бил могъл да направи нищо, мъжът изскочил пред автобуса в последния момент. Сигурно бил пиян, защото залитал. Все едно паднал от тротоара на платното.

Малори не можеше да види тялото — полицаите го скриваха от погледа му. Тълпата се беше умълчала, всички гледаха. Един от полицаите се изправи с червен паспорт в ръка — немски паспорт. „Слава Богу“, помисли си Малори, изпълнен с облекчение, но то трая само миг, докато един от санитарите не отстъпи встрани и Малори не видя крака на жертвата — избелял черен анцуг и мръсна адидаска, сега цялата в кръв.

Догади му се и той бързо се извърна и се гмурна в тълпата. Хората гледаха покрай него, някои безразлично, други с раздразнение. Но никой не му обърна внимание. Всички гледаха трупа.

С изключение на един мъж, облечен като висш служител, с тъмен костюм и вратовръзка. Той гледаше право в Малори. Малори срещна погледа му. Мъжът кимна едва забележимо. Малори не реагира. Просто си проби път през последните зяпачи и забърза към офиса, с мисълта, че по някакъв начин, който не разбираше, животът му се е променил завинаги.

ТОКИО

Вторник, 1 юни

10:01