Стая

— Дори не знаеш какво ти причинява това. — Гласът й трепери. — Трябва да виждаш неща, да ги докосваш…

— Вече го правя.

— Повече неща, други неща. Трябва ти повече пространство. Трева. Мислех, че искаш да се запознаеш с баба и дядо, и с чичо Пол, да отидеш на люлките на площадката, да ядеш сладолед…

— Не, благодаря.

— Добре, остави.

Мам си сваля дрехите и си облича пижамената тениска. Аз си обличам моята. Тя не казва нищо, толкова ми е бясна. Завързва торбата с боклука и я слага до Врата. Тази вечер на нея няма списък.

Мием зъби. Тя плюе. На устата й има бяло. Очите й поглеждат моите в Огледалчо.

— Бих ти дала повече време, ако имаше как — казва. — Кълна се, бих чакала колкото дълго искаш, ако знаех, че сме в безопасност. Само че не сме.

Обръщам се бързо към истинската нея, скривам лице в корема й. Оставям малко паста върху тениската й, но тя не се сърди.

Лягаме на Креватчо и Мам ми дава да бозкам, лявата, после не говорим.

В Гардеробчо не мога да заспя. Пея тихичко „Джон Джейкъб Джингълхаймер Шмит“. Чакам. Пея я пак.

Най-накрая Мам отговаря:

— 

Неговото име е и мое.

— 

Нос навън като подам…

— Всички бият барабан…

— Ей го Ансон Джейкъб Ажингълхаймер Шмит.

Обикновено и тя се включва за „на-на-на на-на-на-на“, това е най-много забавната част, но не и този път.

* * *

Мам ме събужда, но още е нощ. Тя се е надвесила в Гардеробчо, аз си удрям главата, като се изправям да седна.

— Ела да видиш — шепне тя.

Заставаме до Маса и гледаме нагоре. Там е най-огромното голямо Сребърно лице на Господ. Толкова ярко, облестява цялата Стая, кранчетата и Огледалчо, и тенджерите, и Врата, и бузите на Мам дори.

— Знаеш ли — шепне тя, — понякога луната е полукръг, а понякога полумесец, понякога само мъничка извивка като изрязан нокът.

— Да, бе. — Само в Телевизор.

Тя посочва нагоре към Прозорче.

— Сега я видя, като е пълна и точно над нас. Когато излезем обаче, ще можем да я гледаме как се спуска на небето с най-различни форми. Дори и през деня.

— Няма начин, човече.

— Истината ти казвам. Светът толкова ще ти хареса. Само изчакай да видиш слънцето, като залязва, цялото розово и пурпурно…

Прозявам се.

— Извинявай — прошепва тя пак, — ела да си легнем.

Поглеждам да проверя дали торбата с боклук е изчезнала, няма я.

— Стария Ник е бил тук?

— Мда. Казах му, че май се разболяваш. Колики, диария. — Гласът на Мам почти за малко да се смее.

— Защо ти…?

— Така ще започне да вярва на нашия номер. Утре вечер, тогава ще го направим.

Издърпвам си ръката от нейната.

— Не трябваше да казваш му това.

— Джак.

— Лоша идея.

— Планът е добър.

— Това е глупав глупендерски план.

— Само него имаме — казва Мам много високо.

— Но аз казвам „не“.

— Да, да, а преди това каза „може би“, а още по-преди „да“.

— Ти мамиш.

— Аз съм ти майка. — Сега почти гърми с глас: — Това означава, че понякога трябва да решавам и за двама ни.

Отиваме в Креватчо. Аз се сгушвам силно, тя зад мен.

Ще ми се да получим от онези специални ръкавици за бокс за Неделно лакомство, та да ми е позволено да я удрям.

* * *

Събуждам се изплашен и си оставам изплашен.

Мам не дава да пускаме казанчето след ако, раздробява го с дръжката на дървена лъжица, за да прилича на супа от ако, мирише най-лошо.

Не играем на нищо, само упражняваме аз да съм отпуснат и да не казвам нито дума. Вече ми става малко лошо наистина, Мам обяснява, че това е само силата на внушението.

— Толкова си добър в преструването, че дори себе си успяваш да измамиш.

Събирам си пак раницата, дето е всъщност калъфка от възглавница, слагам вътре Дистанционно и жълтия балон, но Мам казва „не“.

— Ако си вземеш каквото и да е, Стария Ник ще се досети, че искаш да избягаш.

— Мога да скрия Дистанционно в джоба на панталона.

Тя клати глава.

— Ще бъдеш само по пижамена тениска и гащи, защото така щеше да си облечен, ако наистина изгаряше от треска.

Представям си как Стария Ник ме пренася в пикапа, вие ми се свят, сякаш ще падна.

— Чувстваш страх — казва Мам, — но действаш смело.

— Ъ?

— Страхосмелов.

— Страхмел.

Думите-сандвичи винаги я разсмиват, но аз не се шегувах.

За обяд е супа от говеждо, аз единствено смуча сухарите.

— За кои части се тревожиш в момента? — пита Мам.

— Болницата. Ами ако не кажа правилните думи?

— Трябва само да им кажеш, че майка ти е заключена, а мъжът, който те е довел, го е направил.

— Ама думите…

— Какво… — чака.

— Ако изобщо не излязат?

Мам мушва уста между пръсти:

— Все забравям, че никога с никого не си разговарял, освен с мен.

Мам издишва бавно и шумно.

— Знаеш ли какво, имам идея. Ще ти напиша бележка, която трябва да скриеш, бележка, която обяснява всичко.

— Еха, много добре.

— Трябва само да я дадеш на първия човек… не пациент, искам да кажа — на първия човек с униформа.

— А човекът какво ще направи с нея?

— Ще я прочете, разбира се.

— Човековете в Телевизор могат да четат?

Мам ме поглежда.

— Те са истински хора, не забравяй, като нас.

Аз все още не й вярвам, но не казвам.