Стая

— В идеалния случай трудов терапевт за психическото здраве с квалификации в играта и художествената терапия — казва доктор Клей, — но по време на срещата ни тази сутрин беше единодушно решено, че най-важното в момента е да му помогнем да се чувства в безопасност. По-точно и на двама ви. Става дума за бавно, бавно разширяване на кръга на доверието. — Ръцете му са във въздуха и се движат на по-широко. — Тъй като имах късмета да съм вашият психиатър при приемането ви снощи…

— Късмет? — казва тя.

— Лош избор на думи — той прави нещо като крива усмивка. — Ще работя с двама ви за момента…

Какво ще работиш двамове ни? Не знаех, че децата трябва да работят.

— … с помощта, разбира се, на колегите ми от детската и юношеската психиатрия, нашия невролог, нашите психотерапевти, ще включим и диетолог, физио…

Пак почукване. Пак е Норийн с един полиция, един той, но не онзи с жълтата къса от снощи. Това прави вече трима човекове в стаята и двамове от нас, общо пет, почти е пълно с ръце и крака, и гърди. Всички казват, докато ме заболява.

Престанете да казвате по едно и също време.

Казвам го само на без звук. Набутвам пръсти в ушите.

— Искаш ли изненада?

Мам е говорела на мен, не знаех. Норийн си е отишла, също и полицията. Поклащам глава.

Доктор Клей казва:

— Не съм сигурен, че това е препоръчително…

— Джак, имам прекрасна новина — намесва се Мам. Държи снимки. Виждам кой е, дори без да се приближавам, Стария Ник. Същото лице като, когато надзъртах да го видя в Креватчо през нощта, той е почти шест, но не съвсем. Има снимка, където гледа настрани, и друга, където гледа към мен.

— Посред нощ полицията го е заловила и го е вкарала в затвора и там ще си остане — казва Мам.

Чудя се дали и кафявият пикап е в затвор.

— Като ги гледаш, появяват ли се някои от симптомите, за които говорехме? — пита я доктор Клей.

Тя извърта очи.

— След седем години на живо, мислите ли, че ще се срина при вида на една снимка?

— А ти, Джак, как се чувстваш, като го гледаш?

Не знам отговора.

— Ще ти задам въпрос — казва доктор Клей, — но няма нужда да отговаряш, ако не искаш. Става ли? — Поглеждам го, после пак снимките. Стария Ник е заклещен в числата и не може да излезе.

— Този мъж правил ли е нещо, което не ти е харесвало?

Кимам.

— Можеш ли да ми кажеш какво е направил?

— Удари тока и зеленчуците станаха лигави.

— Добре. А някога наранявал ли те е?

— Недей… — казва Мам.

Доктор Клей вдига ръка.

— Никой не се съмнява в думите ви — казва й той. — Но помислете си за всички нощи, в които сте спали. Не би било професионално от моя страна, ако не попитам самия Джак, нали?

Мам издиша много дълго.

— Всичко е наред — казва ми, — можеш да отговориш. Стария Ник наранявал ли те е някога?

— Да — казвам аз. — Два пъти.

И двамове ме гледат и не мигат.

— Когато правех Великото измъкване, той ме хвърли в пикапа, а също и на улицата, второто беше най-болящото.

— Добре — казва доктор Клей. Усмихва се. Не знам защо. — Ще отида в лабораторията веднага да видя дали им трябват още проби и от двама ви за ДНК — казва той на Мам.

— ДНК? — Пак е с откачения глас: — Мислите, че съм имала други посетители?

— Мисля, че така действат съдилищата, трябва да има отметка на всичко.

Мам смуче цялата си уста, та устните й са невидими.

— Всеки ден пускат по някой изверг само заради технически пропуски. — Гласът му е жесток: — Разбирате ли?

— Разбирам.

Когато си отива, аз си свалям маската и питам:

— Той ядосан ли ни е?

Мам поклаща глава.

— Ядосан е на Стария Ник.

Дори не знаех, че доктор Клей го познава, мислех, че ние сме единствените.

Отивам да погледна подноса, дето Норийн донесе. Не съм гладен, но когато питам Мам, тя казва, че минава един часа, което е даже прекалено късно за обяд, обядът трябва да е в дванайсет и нещо, ама в корема ми още няма място.

— Успокой се — казва ми Мам. — Тук всичко е различно.

— Ама какво е правилото.

— Няма правило. Можем да обядваме в десет или в един, или в три, или посред нощ.

— Не искам обяд посред нощ.

Мам пухти.

— Хайде да приемем ново правило, че ще обядваме… някъде между дванайсет и два. А ако не сме гладни, просто ще го пропуснем.

— Как го пропускаме?

— Не ядем нищо. Нула.

— Добре — нямам против да ям нула. — Ама Норийн какво ще прави с всичката храна?

— Ще я изхвърли.

— Това е прахосване.

— Да, но трябва да отиде на боклука, защото… защото все едно е мръсна.

Поглеждам храната в многото цветове върху сините чинии.

— Не изглежда мръсна.

— Всъщност не е, но никой друг тук няма да я иска, след като е била в нашите чинии. Не се тревожи.

Все го повтаря, но аз не знам как да не се тревожа.

Прозявам се толкова широко, че почти падам по гръб. Ръката ми още боли откъдето не трябваше да я чувствам. Питам дали можем пак да си легнем и Мам казва разбира се, но тя ще чете вестник. Не знам защо иска да чете вестник, вместо да спи заедно с мен.

* * *

Събуждам се, светлината е на грешно място.

— Няма нищо — казва Мам и докосва лице до моето, — всичко е наред.