Стая

Когато съм бил бебе, съм плачел само като е имало основателна причина. Ама Мам да е в душа и да ме затваря на погрешната страна, това си е основателна причина.

Този път влизам също, заставам залепен на стъклото, но пак ме напръсква. Мам си слага лицето в шумния водопад, издава дълго стенание.

— Боли ли те? — викам аз.

— Не, просто се опитвам да се порадвам на първия си душ от седем години насам.

Има малко пакетче, на което пише „Шампоан“, Мам го отваря със зъби, изхарчва всичкото, почти нищо не остава. Мокри си косата цяла вечност и слага още от друго малко пакетче, на което пише „Балсам“, да прави копринена. Иска и моята, ама аз не искам да съм копринен, няма да си сложа лицето в силната вода. Тя ме намокря с ръце, защото я няма Гъба. Едни места на краката ми са станали лилави откъдето скочих от кафявия пикап преди цяла вечност. Раните ми болят навсякъде, особено на коляното под моята лепенка на Дора и Ботичко, която се е накъдрила. Мам казва, че това значи, че раните заздравяват, не знам защо боденето означава заздравяване.

Има супердебела бяла кърпа за всеки по една, а не една за всеки. Предпочитам една за всеки, но Мам казва, че е глупаво. Навива друга трета кърпа около главата си, така че става огромна и остра като кофичка сладолед, смеем се.

Жаден съм.

— Може ли да бозна сега?

— О, след мъничко — подава ми някакво голямо, с ръкави и колан като костюм. — Сложи този халат за момента.

— Ама той е великански.

— Ще свърши работа. — Навива ми ръкавите, докато станат по-къси и пухкави. Мирише различно, мисля, че заради балсама. Връзва халата по средата ми. Аз вдигам дългите части, за да вървя.

— Та-дааа — казва тя, — цар Джак.

Взема другия халат, който е съвсем същият, от гардероба, дето не е Гардеробчо, ама на нея й стига чак до глезените.

— Аз ще съм цар, тиру-риру, ти ще си царица — пея аз.

Мам е цялата розова и ухилена, косата й е черна от мокрото. Моята е черна на плитка, но пооплетена, защото го няма гребенчо, оставихме го в Стая.

— Трябваше да си донесовала Гребенчо — казвам й аз.

— Донесла — казва тя. — Нали помниш, че малко бързах да те видя.

— Да, ама ни трябва.

— Онзи стар пластмасов гребен с половината изпопадали зъби? Да, бе, трябва ни колкото куршум в главата — казва тя.

Намирам си чорапите до леглото, обличам ги, но Мам казва да спра, защото са много мръсни от улицата, когато тичах ли тичах, и имат дупки. Изхвърля и тях в боклука, всичко прахосва.

— Ама Зъб, забравихме го. — Изтичвам да извадя чорапите от боклука и намирам Зъб във втория.

Мам върти очи.

— Той ми е приятел — казвам аз и слагам Зъб в джоба на халата си. Ближа си зъбите, защото са малко странни. — О, не, не си измих зъбите след близалката. — Натискам ги силно с пръсти, за да не изпадат, ама не с ухапания пръст.

Мам поклаща глава.

— Не беше истинска.

— Имаше вкус на истинска.

— Не, искам да кажа, че беше без захар, правят ги с нещо като неистинска захар, която не е вредна за зъбите.

Това е объркващо. Посочвам другото легло.

— Кой спи тук?

— За теб е.

— Ама аз спя с теб.

— Е, сестрите не са знаели. — Мам гледа през прозореца. Сянката й е много дълга по мекия сив под, никога не съм виждал толкова дълга. — Това котка ли е на паркинга?

— Да видим. — Тичам да видя, но очите ми не я намират.

— Да отидем ли да разучим?

— Къде?

— Навън.

— Ние вече сме в Навън.

— Да, ама хайде да отидем на чист въздух и да потърсим котката — казва Мам.

— Яко.

Намира ни два чифта чехли, но на мен не ми стават и падам, тя казва, че може засега да стоя бос. Поглеждам пак през прозореца, нещо се носи близо до другите коли, то е микробус, на който пише Клиника „Къмбарланд“.

— Ами ако той дойде? — прошепвам аз.

— Кой?

— Стария Ник, ако дойде с пикапа си. — Почти го забравях, как може да го забравям?

— О, не може, не знае къде сме — казва Мам.

— Пак ли сме тайна?

— Да, нещо такова, но от хубавите.

До леглото има… знам какво е, телефон. Вдигам горната част, казвам „Ало“, но никой не говори, само нещо като жужене.

— А, Мам, не съм още бозкал.

— По-късно.

Всичко е наопаки днес.

Мам пробва дръжката на вратата и прави физиономия, сигурно е болната й китка. Пробва с другата ръка. Излизаме в дълга стая с жълти стени и прозорци навсякъде, и врати от другата страна. Всяка стена е различен цвят, явно това е правилото. Нашата врата е вратата, на която пише „Седем“ със златно. Мам казва, че не можем да влизаме в другите, защото са на други човекове.

— Какви други човекове?

— Още не сме ги виждали.

Тогава откъде знае?

— Можем ли да гледаме през страничните прозорци?

— О, да, те са за всички.

— Ние всички ли сме?

— Ние и всички останали — обяснява Мам.

Всички останали не са тук, значи сме само ние. Няма щора на тези прозорци, дето да не дава да гледаме. Различна Планета е, показва повече други коли, като зелена и бяла, и червена, и едно каменно място с ходещи неща, които са човекове.

— Много са малки, като горски феи.

— Ами това е само защото са далече.

— Те наистина ли са истински?

— Истински като теб и мен.

Опитвам се да го вярвам, ама е трудна работа.

Има една жена, която не е истинска, знам, защото е сива, тя е статуя и е чисто гола.