Стая

— Хайде — казва Мам, — умирам от глад.

— Аз само…

Дърпа ме за ръката. После не можем повече да вървим, защото има стълби надолу, много.

— Дръж се за парапета.

— За какво?

— Ето това тук, релсата.

Хващам се.

— Слизай едно по едно.

Ще падна. Сядам.

— Добре, може и така.

Слизам на дупе, едно стъпало, после още едно, после още едно, и великанският халат се развързва. Голям човек се втурва нагоре по стъпалата бързо-бързо, сякаш лети, ама не лети, тя е истински човек целият в бяло. Скривам лице в халата на Мам да не ме виждат.

— О — казва човекът тя, — трябваше да звъннете…

Като звънчета?

— Звънецът е точно до леглото ви.

— Справихме се — казва й Мам.

— Аз съм Норийн, чакайте да ви донеса нови маски.

— О, съжалявам, забравих — казва Мам.

— Няма нищо, да ви ги донеса ли в стаята?

— Няма нужда, ние слизаме.

— Страхотно. Джак, да повикам ли санитар да те пренесе по стълбите?

Не разбирам, пак си скривам лицето.

— Всичко е наред — казва Мам, — ще го направи по неговия си начин.

Слизам на дупе по следващите единайсет. Долу Мам ми връзва пак халата, за да сме пак царят и царицата, като „Лавандулово синьо“. Норийн ми дава друга маска, която трябва да нося, казва, че е сестра и идва от друго място, наречено Ирландия, и че харесва плитката ми. Влизаме в огромно място, цялото с маси, никога не съм виждал толкова много имат чинии и чаши, и ножове, и една от тях ме намушква в корема, една маса, искам да кажа. Чашите са невидими като нашите, но чиниите са сини, отвратително.

Като Планета в Телевизор, която е само за нас, човекове казват: „Добро утро“ и Добре дошли в „Къмбарланд“, и „Поздравления“, не знам за какво. Някои са в халати точно като нашите, а някои са в пижами, а някои в различни униформи. Повечето са огромни, но нямат дълга коса като нас, движат се бързо и изведнъж са от всичките страни, даже зад нас. Вървят близо и имат толкова много зъби и миришат не както трябва. Един той с брада навсякъде казва:

— Е, приятел, ти май си герой?

За мен говори. Не гледам.

— Харесва ли ти вече светът?

Нищо не казвам?

— Не е зле, а?

Кимам. Държа се здраво за ръката на Мам, но пръстите ми се изплъзват, намокровали са се. Тя гълта някакви хапчета, дето й дава Норийн.

Познавам една от главите над мен, има къдрава малка коса и е на доктор Клей без маска. Той разтърсва ръката на Мам с неговата найлонова и пита дали спахме добре.

— Бях прекалено изморена — отговаря Мам.

Идват и други униформови човекове, доктор Клей казва имена, но аз не ги разбирам. Едната има завъртолчеста коса, която е цялата сива, и се казва Директор на клиниката. Означава, че е шефът, но се смее и казва, не съвсем, не знам какво му е смешното.

Мам ми посочва стол да седна до нея. На чинията има най-невероятното нещо, сребърно е и синьо, и червено, мисля, че е яйце, ама не истинско, шоколадово.

— А, да, честит Великден — казва Мам, — съвсем ми изхвърча от ума.

Държа престореното яйце в ръка. Никога не съм знавал, че Заекът идва в сгради.

Мам си е свалила маската на шията, пие сок, който е шантав цвят. Слага ми моята маска горе на главата, за да опитам сока, но той е пълен с невидими парченца като микроби, дето ми влизат през гърлото, та бързо го изкашлям обратно в чашата. Има човекове прекалено близо, дето ядат на странни квадрати с други малки квадрати навсякъде и в тях къдрави бекони. Как може да позволяват на храната да ходи в сините чинии и да се боядисва така? Наистина мирише вкусно, но е прекалено много и ръцете ми се хлъзгат пак, слагам Великдена обратно в средата на чинията. Изтривам си ръцете в халата, но не и ухапания пръст. Ножовете и вилиците също не са както трябва, няма бяло на дръжката, само метал, сигурно боли.

Човековете са с огромни очи, всички имат различни форми лица, някои са с мустаци и дрънкащи бижута, и боядисани неща.

— Няма деца — прошепвам на Мам.

— Какво?

— Къде са децата?

— Май няма деца.

— Каза, че има милиони деца в Навън.

— Клиниката е само малка част от света — казва Мам. — Изпий си сока. Ей, я виж, ето там има едно момченце.

Надничам, където сочи, но той е дълъг като мъж с пирони в носа и брадата му, и над окото му. Дали не е робот?

Мам пие нещо кафяво и пускащо пара, после прави физиономия и го оставя.

— Какво би искал? — пита Мам.

Сестрата Норийн е точно до мен, подскачам.

— Има бюфет — казва тя, — можеш да си вземеш, да видим, гофрети, омлет, палачинки…

— Не — прошепвам.

— Казва се „Не, благодаря“ — казва Мам, — така е възпитано.

Човекове не мои приятели ме гледат с невидими лъчи,

зззт

, притискам лице в Мам.

— Какво искаш, Джак? — пита Норийн. — Наденичка, препечена филийка?

— Те гледат — казвам на Мам.

— Всички просто са мили.

Ще ми се да спрат.

Доктор Клей е също тук, навежда се близо до нас.

— Сигурно на Джак му идва малко в повече, може би и на двама ви. Май е малко прекалено за ден първи?

Какво е Ден първи?

Мам изпухтява.

— Искахме да видим градината.

Не, това беше Алиса.

— За никъде не бързаме — казва той.

— Хапни мъничко от нещо — ми казва тя. — Ще ти стане по-добре, ако поне си изпиеш сока.

Поклащам глава.