Стъкленият меч

-    Спри! - изричам задавено, обръщайки се към гласа. Сега се боря със собствените си немощни мускули, опитвам се да разкъсам хватката на силноръкия по старомодния начин. Нищо не би могло да е по-безплодно. - Спри!

-    Не си в позиция да се пазариш, Мер.

Мейвън е потаен, крие се в тъмнината, в своите сенки. Гледам как силуетът му се приближава, забелязвам короната с шипове на главата му. Когато пристъпва в светлината на звездите, за миг изпитвам тръпка на задоволоство. Лицето му не си пасва с уверения му провлечен говор. Под очите му има кръгове, подобни на синини, а тънък слой пот покрива челото му. Смъртта на майка му е взела своето.

Ръцете около гърлото ми разхлабват малко хватката си, позволяват ми да дишам. Но все още вися, пръстите на краката ми се хлъзгат в студена трева и ледена кал.

Няма пазарлък, няма замяна.

-    Той е твой брат - казвам, без да си правя труда да помисля. Мейвън изобщо не го е грижа за това.

-    И? - той повдига една тъмна вежда.

На земята Килорн се гърчи, бори се с оковите си. В отговор те се стягат и той ахва, хриптейки. До него клепачите на Кал изпърхват. Идва на себе си - и тогава Мейвън със сигурност ще го убие. Нямам време, абсолютно никакво време. Бих дала всичко да опазя живи тези двамата, всичко.

С една последна експлозия на гняв, страх и отчаяние се оставям да се отприщя. Убих Елара Мерандус. Би трябвало да мога да убия сина и войниците й. Но силноръкият е готов за мен и стиска. Ръкавиците му издържат, предпазват кожата му от мълниите ми, правят точно онова, за което са изработени. Ахвам, притисната от хватката му, опитвам се да се провикна към небето над нас. Но пред очите ми плуват петна, а в ушите ми пулсът ми тупти лениво. Той ще ме удуши, преди облаците да успеят да се съберат. А другите ще умрат с мен.

Ще направя всичко да го опазя жив. Да го задържа при мен. Да не бъда сама.

Мълнията ми никога не е изглеждала толкова слаба или унила. Искрите гаснат бавно като биенето на умиращо сърце.

-    Имам нещо, което да разменя - прошепвам дрезгаво.

-    О? - Мейвън прави още една стъпка. От присъствието му по кожата ми полазват тръпки. -Казвай.

Яката ми отново се разхлабва. Но силноръкият впива палец във вената на гърлото ми в жест на открита заплаха.

-    Ще се бия с теб до последно - казвам. - Всички ще се бием и ще умрем, докато го правим. Може дори да те вземем с нас точно както майка ти.

Клепачите на Мейвън потрепват - единственото, което издава болката му.

-    Ще бъдете наказани за това, помни ми думите.

Палецът реагира подобаващо, натиска по-силно, вероятно оставя впечатляваща синина. Но това не е наказанието, за което говори, ни най-малко. Това, което ни е подготвил, ще бъде много, много по-лошо.

Решетките около китките на Кал почервеняват, сияят от горещина. Притворените му очи отразяват звездната светлина, докато ме наблюдава със затаен дъх. Иска ми се да можех да му кажа да лежи неподвижно, да ме остави да направя каквото трябва. Да ми позволи да го

спася, както той ме спаси толкова много пъти.

До него Килорн застива неподвижно. Той ме познава по-добре от всеки и ясно разбира изражението ми. Бавно челюстта му се стяга и той поклаща глава на една, после на друга страна.

-    Пусни ги, остави ги живи - прошепвам. Усещам ръцете на силноръкия като вериги и си ги представям как пропълзяват по всеки сантиметър от тялото ми, извиват се като железни змии.

-    Мер, не знам дали разбираш определението на думата размяна

- подмята подигравателно Мейвън и упорства още повече. - Ти също трябва да ми дадеш нещо.

Няма да се върна при него заради никого. Казах това на Кал веднъж, след като оцелях от резонатора, и той осъзна за какво е всичко това.

Предай се, пишеше в бележката на Мейвън, в която ме молеше да се върна.

-    Ние няма да се бием. Аз няма да се бия. - Когато силноръкият ме пуска, стените ми се разпадат. Навеждам глава, непособна да вдигна поглед. Сякаш се покланям. Това е моята сделка. - Пусни останалите и ще бъда твоя пленница. Ще се предам. Ще се върна.

Съсредоточавам се върху ръцете си на тревата. Студенината на скрежа ми е позната. Призовава сърцето ми и дупката, която расте там. Ръката на Мейвън е топла под брадичката ми, изгаря ме с отвратителна топлина. Това, че се осмелява да ме докосне, е мрачно послание. Той не се бои от Мълниеносното момиче или поне иска да изглежда така. Принуждава ме да го погледна и не виждам нищо от момчето, което беше някога. Има единствено тъмнина.