Стъкленият меч

-    Мер, не! Не ставай глупачка! - едва чувам Килорн, който сега ме умолява. Воят в главата ми е толкова силен, толкова мъчителен. Не съскането на електричество, а нещо друго вътре в мен. Собствените ми нерви, които протестират, крещят. Но в същото време изпитвам противно и извратено облекчение. Толкова много жертви бяха направени заради мен, заради моите избори. Съвсем честно е на свой ред аз да направя нещо и да приема наказанието, което съдбата ми е подготвила.

Мейвън умее да ме разчита добре, търси лъжа, която не съществува. А аз правя същото. Въпреки дозирането си той се страхува от това, което направих, от думите на Мълниеносното момиче и отражението, което имат. Дойде тук да ме убие, да ме прати в гроба. Сега откри по-важна плячка. А аз му я дадох доброволно. Той е изменник по природа, но това е сделка, която иска да изпълни. Виждам го в очите му; чух го в бележките му. Той иска мен и е готов да направи всичко, за да се сдобие отново с контрол над мен.

Килорн се гърчи, за да се освободи от оковите си, но няма никаква полза.

-    Кал, направи нещо! - крещи той, хвърля се към тялото до себе си. Оковите им издрънчават заедно с глухо отекване. - Не й позволявай!

Не мога да го погледна. Искам да ме запомни различно. На крака, владееща положението. Не така.

-    Имаме ли сделка? - принизена съм до просякиня, умоляваща Мейвън да ме затвори отново в позлатената си клетка. - Държиш ли на думата си?

Над мен Мейвън се усмихва, когато го цитирам. Зъбите му проблясват.

Сега другите крещят, тресат се в оковите си. Не чувам нищо от това. Умът ми се е затворил за всичко освен замяната, която съм готова да направя. Предполагам, че Джон е предвидил това.

Ръката на Мейвьн се премества от брадичката към гърлото ми. Хватката му се затяга. Полека от тази на силноръкия, но много по-болезнена.

- Имаме сделка.

Епилог

Минават дни. Поне си мисля, че са дни. Прекарвам повечето си време във вцепенена слепота, подвластна на резонатора. Вече не боли толкова много. Тъмничарите ми са усъвършенствали така наречената доза и го използват, за да ме държат в безсъзнание, но не и да ми причиняват разцепваща черепа ми болка. Всеки път, когато дойда на себе си и пред очите ми плуват петна, през които виждам мъже в бели халати, те завъртат циферблата и устройството отново започва да цъка. Насекомото дълбае в мозъка ми, щрака, винаги щрака. Понякога имам чувството, че някой ме дърпа, но никога не е достатъчно, за да се събудя напълно. Понякога чувам гласа на Мейвьн. Тогава белият затвор става черно-червен: и двата цвята са твърде силни и непоносими.

Този път, когато идвам в съзнание, нищо не щрака. Светът е твърде ярък и леко размазан, но не потъвам отново. Събуждам се истински.

Веригите ми са прозрачни, вероятно пластмасови или дори от диамантено стъкло. Оковават глезените и китките ми толкова стегнато, че е неудобно, но достатъчно хлабаво, за да не спират кръвообращението. Оковите на ръцете са най-ужасната част, остри и стържещи по чувствителната плът. От плитките ожулвания, причинени от жилещите вериги, се процежда кръв. Червеното сякаш хапе в контараст с бледия цвят на тънката ми права рокля и никой не си прави труда да го избърше. Сега, когато Мейвьн не може да скрие каква съм, трябва да го покаже пред целия свят заради какъвто там коварен план е замислил сега. Веригите прозвънват и осъзнавам, че съм в брониран транспортьор и той се движи. Сигурно се използва за превоз на затворници, защото няма прозорци, а по стените има халки. Веригите ми са закачени за една от тях и се полюшват леко.

Срещу мен са двамата мъже в бяло, и двамата - плешиви като яйца. Имат стряскаща прилика с инструктор Арвън. Негови братя или братовчеди най-вероятно. Това обяснява вкочаняващото усещане и факта, че ми е трудно да дишам. Тези мъже заглушават способността ми, държат ме като заложница в собствената ми кожа. Странно, че им трябват и вериги. Без мълнията си аз съм просто едно седемнайсетгодишно момиче, вече почти на осемнайсет. Не мога да сдържа усмивката си. Ще прекарам рождения си ден като доброволна затворница. По това време миналата година мислех, че ще потеглям към бойния фронт. Сега се отправям кой знае накъде, заключена в клатушкащ се транспортьор с двама мъже, на

които много им се ще да ме убият. Не е особен напредък.

И предполагам, че Мейвьн имаше право. Той ме предупреди, че ще прекараме следващия ми рожден ден заедно. Изглежда, че наистина е човек, който държи на думата си.

- Какъв ден е? - питам, но никой от тях не отговаря. Дори не мигват. Съсредоточаването им върху мен, върху заглушаването на това, което съм, е съвършено и ненарушимо.

Отвън някакъв странен, приглушен рев започва да се усилва. Не мога да определя какъв е и не искам да прахосвам енергия в опити да го направя. Сигурна съм, че ще разбера съвсем скоро.