Тактика на грешките

— Да — обади се Ичан Кан спокойно и стреля отново. Чу се как още едно тяло, този път невидимо, пада на земята, свличайки се с шум от дървото. — Може и да дойдат навреме. Странно, че тези партизани не ни оставиха да преминем и не дочакаха автобуса. Повече багаж, по-слаба защита и повече плячка… На ваше място бих стоял по-навътре, полковник.

Последното изречение беше отправено към Клетус, който яростно се опитваше да повдигне и извие капака от долната страна. След като се беше обърнала, колата стоеше подпряна върху издатината отстрани на пътя. Отварянето на долния капак предоставяше излаз към канавката, където лежеше мъртвият шофьор. Клетус искаше да се промуши оттам.

Скритите в джунглата стрелци се досетиха какво е намислил и обсипаха с куршуми бронираната долна част на колата, но тъй като ъгълът със земята беше доста остър, нито един от тях не попадна в отвора, който Клетус беше направил. Мелиса изведнъж разбра какво си е наумил и го хвана за ръката точно когато беше започнал да се промъква през него.

— Не! — възкликна тя. — Безсмислено е! Не можете да помогнете на шофьора. Той беше убит още с избухването на мината…

— Да върви по дяволите! — изпръхтя Клетус, чиито светски обноски поради стрелбата не бяха на висота. — Оръжието отиде заедно с него, когато падна.

Той се изскубна от ръката й и изпълзя изпод бронираната кола, скочи на крака и се хвърли към канавката, където лежеше невидимото тяло на шофьора. От заобикалящата ги джунгла избухна взрив от изстрели. Той се препъна, достигайки края на канавката, завъртя се около себе си и изчезна от погледа. Мелиса ахна. От канавката долетя шум от боричкане, след това се появи една ръка, която потрепери и остана да стърчи пред очите на всички като последна отчаяна молба за помощ.

В отговор от джунглата прозвуча самотен изстрел и един куршум отнесе половината от китката и дланта. От нея бликна кръв, но ръката не се скри и почти веднага кървенето спря. Това означаваше, че няма живо, биещо сърце, което да поддържа струята кръв.

Мелиса потръпна и задиша учестено. Баща й я наблюдава известно време, след това постави свободната си ръка върху рамото й.

— Спокойно, момиче! — Стисна рамото й, но беше принуден да се върне към бойницата си, тъй като колата беше обсипана с нов дъжд от куршуми. — Всеки момент ще ни атакуват — промърмори той.

Седнал с кръстосани крака в полумрака, като че ли медитираше, Мондар посегна и взе едната ръка на момичето в своите. Погледът й не се откъсваше от ръката в канавката. Вкопчи се в Мондар с неподозирана сила. Мелиса не издаде нито звук, но очите й не помръдваха, а лицето й беше бяло и застинало като маска.

Изстрелите от джунглата спряха ненадейно. Мондар се обърна и се взря в Ичан.

Дорсаецът погледна назад през рамо и очите им се срещнаха.

— Всеки момент — съобщи Ичан със служебен тон. — Ще бъдете глупак, ако се оставите да ви хванат жив.

— Когато не виждам повече смисъл да живея, винаги мога да умра — отвърна откровено Мондар. — Никой друг освен мен не може да заповядва на това тяло.

Ичан стреля отново.

— Досега автобусът би трябвало да се е приближил достатъчно, за да чуят изстрелите и да телефонират — отбеляза спокойно Мондар.

— Без съмнение — съгласи се дорсаецът. — Но за да имаме някаква полза от помощта, би трябвало да е от въздуха. Както вече казах, те всеки момент ще прекратят стрелбата и ще атакуват. А един пистолет не би могъл да задържи дузина или повече… Ето ги, идват!

През процепа над рамото на полковника Мондар видя двете вълни от облечени в защитни костюми фигури, които изведнъж изникнаха от джунглата и се насочиха към колата. Малкият пистолет в ръката на Ичан не спираше и тъй като неговият шум почти се губеше в общия трясък и бъркотия, изглеждаше, че фигурите отпред падат като докоснати с магическа пръчка.

Но независимо от това на атакуващите им оставаха не повече от петнадесет метра до целта и малкият лъч слънчева светлина, която Мондар виждаше, беше закрит от костюми в защитен цвят.

Пистолетът в ръката на Ичан щракна на празно и в този миг, точно когато сянката на първия партизанин затъмни отвора, през който Клетус беше излязъл, дивият рев на картечния пистолет се разнесе зад атакуващите и те се стопиха като пясъчни фигури под удара на силна вълна.

Пистолетът продължи да ръмжи още известно време и след това спря. Всичко като че ли замря, подобно на водата в планинско езеро след падане на камък. Ичан се промуши между застиналите фигури на Мондар и Мелиса и изпълзя навън от колата. Те го последваха онемели.

Накуцвайки върху изкуствената става на лявото си коляно, Клетус се катереше по канавката, влачейки картечния пистолет. Изправи се на пътя в момента, когато Ичан стигна до него.

— Много добра работа — похвали го дорсаецът с необичайна топлина в обикновено безстрастния му глас. — Благодаря ви, полковник.

— Няма защо, полковник — отвърна Клетус малко несигурно. Сега, след като напрежението беше преминало, другото му коляно от плът и кръв се беше разтреперило от реакцията, незабележимо отвън, но осезаемо под крачола на униформата му.