Тактика на грешките

— Много добра работа наистина — каза Мондар тихо както винаги, присъединявайки се към тях. Мелиса стоеше неподвижно, вперила поглед в канавката, където лежеше мъртвият шофьор. Очевидно неговата ръка се беше показала, докато Клетус се мяташе, имитирайки смъртно ранен човек. Мелиса потрепери и обърна лице към другите.

Втренчено загледа Клетус с пребледняло лице, върху което се смесваха различни емоции. Мондар проговори, гледайки небето:

— Ето го и подкреплението. — Двойка бойни въздушни коли с по един пехотен взвод във всяка се приземяваше на пътя. Зад тях се разнесе съскане на спирачна въздушна струя. Те се обърнаха и видяха автобуса да се появява зад един завой на пътя. — Също и нашето звено за свръзка — добави той и леко се усмихна.

ПЕТ

Наложи се да зарежат военната кола, защото компресорът й беше повреден при битката с партизаните. Една от бойните коли приюти четиримата оцелели пътници и ги закара до пристанищния град на Бакхала. Оставиха ги в транспортната секция на Главната квартира на Съюза в Бакхала. Ичан Кан и Мелиса се сбогуваха с другите двама, качиха се на едно автотакси и се отправиха към жилището си. Мондар отвори вратата на друго такси и покани Клетус.

— Ще трябва да отидете до Главната квартира, за да получите назначението си, а тя ми е на път. Ще ви оставя.

Клетус се качи. Екзотът се пресегна и набра върху контролния пулт маршрута. Таксито се издигна върху въздушната си възглавница и плавно се плъзна между редиците от боядисани в бяло военни постройки.

— Благодаря — каза му Клетус.

— Няма защо — отговори Мондар. — Вие току-що спасихте живота ни там в джунглата. Бих искал да направя за вас нещо повече от гола благодарност. Доколкото разбирам, бихте желали да говорите отново с Дау де Кастрис?

Клетус погледна Пълномощника с любопитство. През целия си живот му беше доставяло удоволствие да контактува с хора с ясни цели, които се стремяха да ги постигнат. А за петте дни, откакто се запозна с Мондар, стана свидетел на целеустременността на екзота, която може би се равняваше на неговата.

— Мислех, че Де Кастрис замина за столицата на Нова Земя.

— Да — съгласи се Мондар. Таксито направи десен завой и излезе на по-широк булевард, насочвайки се към голямо здание от бял бетон, най-отгоре на което се развяваше националният флаг на Съюза. — Но Нова Земя е само на двадесет и пет минути оттук по въздуха. Коалицията няма преки дипломатически контакти с нашето екзотианско правителство тук, на Кълтис, и както моите хора, така и Де Кастрис гледат да не пропуснат и най-малката възможност за разговори. Все пак Коалицията е тази, срещу която воюваме — без нея Нова Земя няма да издържи и шест седмици. И така, тази вечер в дома си давам неофициално малко парти със студен бюфет и свободни разговори. Ичан и Мелиса ще дойдат. Ще се радвам ако и вие дойдете.

— С удоволствие — отвърна Клетус. — Ще мога ли да доведа и помощника си?

— Помощник?

— Младши лейтенант Арвид Джонсън, ако имам късмет и той не е получил друго назначение — обясни Клетус. — Един от бившите ми студенти от академията. Посети ме преди два месеца по време на отпуска си. Интересът ми към Бакхала се породи от това, което той ми разказа.

— Наистина ли? Тогава го доведете непременно. — Таксито се плъзна и спря пред пешеходна пътека, водеща към входа на голямото бяло здание. Мондар натисна един бутон и вратата от страната на Клетус се отвори. — Доведете всеки, който мислите, че ще се забавлява. Около осем часа.

— Ще бъдем там. — Клетус се обърна и остави пешеходната пътеката да го пренесе до зданието на Главната квартира.

— Полковник Клетус Греъм? — повтори младши лейтенантът с тясно лице, седнал зад разхвърляно бюро в канцеларията за разквартируване и получаване на назначения, когато Клетус му се представи. — Вие трябва да докладвате на генерал Трейнър веднага — веднага, след като пристигнете.

Гласът му беше висок тенор и докато говореше, се усмихваше неприятно. Клетус любезно се осведоми как да стигне до кабинета на генерала.

Стъклената врата, която най-накрая откри, с надпис „Бригаден генерал Джон Хюстън Трейнър“ го въведе в приемна, където широкоплещест, започнал да оплешивява петдесетгодишен полковник очевидно приключваше с някакви заповеди към охранен тридесетгодишен капитан, седнал зад единственото бюро в стаята. Полковникът се обърна и изгледа Клетус.

— Вие сте Греъм? — рязко попита той.

— Точно така — мило каза Клетус, — а вие?…

— Дюплейн — отговори грубо другият. — Аз съм началник-щаб на генерал Трейнър. Не трябва ли да отидете при офицерите на разположение?

— Аз съм със специално назначение от Женева, полковник — обясни Клетус.

Дюплейн изсумтя, обърна се кръгом и излезе през вратата, откъдето току-що беше влязъл Клетус. Той погледна дебелия капитан зад бюрото.

— Сър — обърна се към него капитанът. В гласа му имаше известна доза съчувствие. Лицето му не беше нелюбезно, дори беше интелигентно независимо от тежката гуша и двойната брадичка, която го подпираше отдолу. — Бихте ли седнали за момент, докато уведомя генерал Трейнър, че сте тук?