Танц с дракони

— Не искаме никакви песни за галантния изгнаник — беше се изкискал евнухът и бе продължил с превзетия си глас: — Геройски загиналите се помнят дълго, крадците, пияниците и страхливците се забравят бързо.

„Какво ли разбират евнусите от мъжка чест?“ Гриф се беше заел с плана на Паяка заради момчето, но от това не следваше, че му харесва. „Само да доживея да видя момчето седнало на Железния трон и Варис ще си плати за онази обида, и то скъпо. Ще видим тогава кого забравят бързо.“

Палатката на капитан-генерала бе направена от златоткан плат, пилоните около нея бяха увенчани с позлатени черепи, един по-голям от останалите и нелепо деформиран. Под него имаше втори, не по-голям от детски юмрук. „Мелис Чудовищния и безименния му брат.“ Другите си приличаха, макар че някои бяха напукани и разцепени от ударите, които ги бяха убили, а един беше с дълги остри зъби.

— Кой е на Майлс? — попита неволно Гриф.

— Онзи там. В края. — Цветята посочи. — Изчакай. Ще ида да съобщя за вас. — Пъхна се в палатката и остави Гриф да гледа умислено позлатения череп на стария си приятел. Приживе сир Майлс Тойн беше грозен като грях. Прочутият му предтеча, мрачният и буен Терънс Тойн, когото певците възпяваха, бил толкова красив, че дори любовницата на краля не могла да му устои, но природата бе надарила Майлс с уши като дръжки на делва, крива челюст и най-големия нос, който Джон Конингтън бе виждал. Усмихнеше ли се обаче всичко това нямаше значение. Черното сърце го бяха нарекли хората му, заради герба на щита му. Майлс бе харесал името с всичко, за което намекваше то.

— Един капитан-генерал трябва да вдъхва страх и на приятел, и на враг — беше споделил веднъж. — Ако хората ме смятат за жесток, толкова по-добре. — Истината беше друга. Войник до мозъка на костите, Тойн беше свиреп, но винаги честен, баща на хората си и винаги щедър към лорда изгнаник Джон Конингтън.

Смъртта го бе лишила от ушите, носа и от цялата му топлота. Усмивката си оставаше, преобразена в лъскаво златно хилене. Всички черепи се хилеха, дори на Горчивата стомана на високия пилон в центъра. „Защо ли трябва да се хили? Умря победен и сам, сломен мъж в чужда земя.“ На смъртното си ложе сир Егор Реките бе заповядал на мъжете си да сварят плътта от черепа му, да го натопят в злато и да го носят пред себе си, когато прехвърлят морето, за да си върнат Вестерос. Капитан-генералите след него бяха последвали примера му.

Джон Конингтън можеше да е един от тях, ако изгнанието му не бе тръгнало в друга посока. Беше прекарал пет години с дружината, издигайки се от редовите войници до почетното място на дясна ръка на Тойн. Ако беше останал, мъжете като нищо щяха да се обърнат към него след смъртта на Майлс вместо към Хари Стрикланд. Но Гриф не съжаляваше за пътя, който бе избрал. „Когато се върна във Вестерос, няма да съм череп на кол.“

Цветята излезе от палатката.

— Влизайте.

Щом влязоха, старшите офицери на Златната дружина станаха от столчетата и походните столове. Стари приятели поздравиха Гриф с усмивки и прегръдки, новите мъже — по-официално. „Не всички се радват, че ни виждат, толкова, колкото биха искали да повярвам.“ Усети ножове зад някои от усмивките. Съвсем доскоро повечето от тях бяха вярвали, че лорд Джон Конингтън си лежи кротко в гроба, и несъмнено повечето от тях смятаха, че това е чудесно място за него — мъж, дръзнал да открадне от братята си по оръжие. Гриф би изпитвал същото на тяхно място.

Сир Франклин ги представи. Някои от наемниците капитани носеха имена на копелета, като Цветята, Реките, Хълма, Камъка. Други парадираха с имена велики и прославени в историята на Седемте кралства: Гриф преброи двама Стронг, трима Пийки, Мъд, Мандрейк, Лотстон, двама Коул. Не всички бяха истински, разбира се. Независимо от имената обаче наемниците парадираха с просташки разкош. Като почти всички от занаята им, носеха по себе си светското си богатство: обсипани с драгоценни камъни ножници, инкрустирана броня, тежки торкви и тънки коприни, и всеки носеше златни военни пръстени, струващи колкото господарски откуп. Всеки пръстен означаваше година служба със Златната дружина. Марк Мандрейк, чието пъпчиво лице имаше дупка на едната буза от изгорената робска дамга, носеше и верижка със златни черепи.

Не всеки капитан беше с вестероска кръв. Балак Черния, белокос мъж от Летните острови, с черна като сажди кожа, командваше стрелците на дружината, както по времето на Черното сърце. Носеше наметало с пера в зелено и оранжево, величествена гледка. Мъртвешки бледният волантинец Горис Едориен бе заместил Стрикланд като ковчежник. Едното му рамо бе заметнато с леопардова кожа и червена като кръв коса се спускаше до раменете му на мазни къдрици, макар острата му брада да беше черна. Началникът на шпионите беше нов за Гриф: лисенец, казваше се Лисоно Маар, с виолетови очи, златистобяла коса и устни, за които щеше да му завиди и курва. От пръв поглед Гриф за малко да го вземе за жена. Ноктите му бяха боядисани в пурпур, а меката част на ушите му бе обсипана с перли и аметисти.