Танц с дракони

— Зак и Пал, и Мерек. Те и всички останали. Великите господари. Кои други да са?

„Колкото е храбър, толкова е и кръвожаден.“

— Нямаме никакво доказателство, че това е тяхна работа. Нима искаш да избия поданиците си?

— Поданиците ти с радост биха те убили.

Толкова дълго бе далече от нея, че Дани почти бе забравила какво е. Наемниците по природа бяха вероломни, напомни си тя. „Своенравни, неверни, жестоки. Никога няма да бъде нещо повече от това, което е. Никога няма да бъде подходящ за крал.“

— Пирамидите са силни — обясни му тя. — Можем да ги завземем само на висока цена. В мига, в който щурмуваме една, другите ще се вдигнат срещу нас.

— Тогава ги измъкни от пирамидите им по някакъв повод. Сватбено празненство би могло да свърши работа. Защо не? Обещай ръката си на Хиздар и всички Велики господари ще дойдат да те видят омъжена. Когато се съберат в Храма на Грациите, ще се развихрим.

Дани се стъписа. „Той е чудовище. Галантно чудовище, но все пак чудовище.“

— За Краля касапин ли ме взимаш?

— По-добре да си касапинът, отколкото месото. Всички крале са касапи. Кралиците толкова ли са различни?

— Тази кралица е.

Даарио сви рамене.

— Повечето кралици не служат за нищо друго освен да топлят леглото на някой крал и да му тръскат синове. Ако смяташ да си от този тип кралици, най-добре се омъжи за Хиздар.

Гневът ѝ пламна.

— Забравил ли си коя съм?

— Не. А ти?

„Визерис щеше да заповяда да му отсекат главата за тази дързост.“

— Аз съм кръвта на дракона. Не си позволявай да ме поучаваш. — Дани стана, лъвската кожа се хлъзна от раменете ѝ и тупна на пода. — Остави ме.

Даарио отвърна с изискан поклон.

— Живея, за да се подчинявам.

След като той си отиде, Денерис отново повика сир Баристан.

— Искам Бурните врани отново на полето.

— Ваше величество? Те едва-що се върнаха…

— Искам да ги няма. Да разузнават юнкайските земи и да пазят керваните, идващи през Хизайския проход. Оттук насетне Даарио ще докладва на теб. Отдавай му цялото дължимо уважение и се погрижи хората му да са добре заплатени, но по никакъв повод не го допускай при мен.

— Както кажете, ваше величество.

Тази нощ не можа да спи, въртеше се неспокойно в леглото. Стигна дори дотам, че да повика Ирри, с надеждата, че ласките ѝ може да я отпуснат и да поспи, но след малко избута от себе си дотракското момиче. Беше мила, нежна и отзивчива, но не беше Даарио.

„Какво направих? — помисли си свита в празното легло. — Толкова дълго чаках да се върне, а го прогоних.“

— Иска да ме направи чудовище — прошепна. — Кралица касапин. — Но след това си помисли за Дрогон, някъде далече там, и за драконите в ямата. „Има кръв и на моите ръце, и на сърцето ми. Не сме толкова различни с Даарио. И двамата сме чудовища.“

Изгубеният лорд

„Не трябваше да продължи толкова дълго“, каза си Гриф, докато крачеше напред-назад по палубата на „Свенливата девица“. Бяха ли изгубили Халдон, както Тирион Ланистър? Възможно ли беше волантинците да са го пленили? „Трябваше да пратя Дъкфилд с него.“ Само на Халдон не можеше да се разчита, беше го доказал в Селхорис, когато допусна джуджето да избяга.

„Свенливата девица“ бе привързана в един от по-бедняшките участъци на дългото и хаотично речно пристанище, между килнала се на една страна лодка, която не беше напускала кея от години, и пъстро боядисана баржа на трупа глумци. Глумците бяха шумен и весел народ, вечно дърдореха и почти винаги бяха пияни.

Денят беше горещ и лепкав, като повечето дни, откакто напуснаха Скърбите. Свирепото южняшко слънце грееше над пълното с народ речно пристанище на Волон Терис, но горещината бе последната грижа на Гриф. Златната дружина беше вдигнала лагер на три мили южно от градчето, много на север от мястото, където ги бе очаквал, а триарх Малакво бе дошъл на север с пет хиляди души пехота и хиляда конници, за да ги отреже от пътя за делтата. Денерис Таргариен си оставаше на цял свят далече оттук, а Тирион Ланистър… е, той можеше да е навсякъде. Ако боговете бяха добри, отсечената глава на Ланистър щеше да е вече някъде на средата на пътя до Кралски чертог, но по-вероятно джуджето си беше здраво и невредимо, и някъде наблизо, вмирисано на пиене и кроящо някоя нова низост.

— Къде, в името на седемте ада, е Халдон? — оплака се той на лейди Лемор. — Колко време му трябва, за да купи три коня?

Тя сви рамене.

— Милорд, няма ли да е по-безопасно да оставим момчето тук на лодката?

— По-безопасно, да. По-разумно — не. Той вече е голям мъж и това е пътят, който е роден да извърви. — На Гриф му беше дошло до гуша от това шикалкавене. Омръзнало му беше криенето, чакането и предпазливостта. „Нямам достатъчно време за предпазливост.“

— Изминахме огромни разстояния, за да опазим принц Егон скрит през всички тези години — напомни му Лемор. — Ще дойде време, когато ще трябва да измие косата си и да се покаже, знам, но това време не е сега. Не и пред лагер наемници.