Танц с дракони

Мраморът под стъпалата ѝ беше студен и хлъзгав и Церсей трябваше да стъпва бавно, за да не се подхлъзне. Минаха покрай статуята на Белор Блажения, извисен и строг на постамента си, лицето му — самото въплъщение на великодушието. Погледнеше ли го човек, изобщо нямаше и да предположи какъв глупак е бил. Династията Таргариен беше давала добри и лоши крале, но никой толкова обичан като Белор, благочестивия и милостив септон-крал, който обичал простолюдието и боговете еднакво, но се бе изгаврил със собствените си сестри. Цяло чудо беше, че статуята не рухна при гледката на голите ѝ гърди. Тирион често казваше, че крал Белор се ужасявал от собствения си кур. Веднъж прогонил всички курви от Кралски чертог. Молил се за тях, според историите, докато ги гонели през градските порти, но не смеел да ги погледне.

— Блудница — изкрещя друг глас. Пак жена. Нещо изхвърча от тълпата. Някакъв гнил зеленчук. Кафяво и капещо, профуча над главата ѝ и пльосна в краката на един от Бедните братя. „Не ме е страх. Аз съм лъвица.“ Продължи напред.

— Горещи банички — викаше момчето на пекаря. — Хайде на горещите банички.

Септа Сколера биеше камбанката и пееше:

— Срам, срам, срам, срам за грешницата, срам, срам.

Бедните братя вървяха пред тях, разбутваха хората с щитовете си, отваряха с жива стена тясна пътека. Церсей ги следваше, вдигнала вдървено глава и впила очи в далечината. Всяка стъпка я доближаваше до Червената цитадела. Всяка стъпка я доближаваше до нейния син и спасението.

Сякаш им отне сто години, докато прекосят площада, но най-сетне мраморът отстъпи на каменни плочи, дюкяни, конюшни и къщи се доближиха от двете страни, щом заслизаха по хълма на Висения.

Тук ходът им се забави. Улицата беше стръмна и тясна, тълпите — още по-гъсти. Бедните братя натискаха преградилите пътя им, мъчеха се да ги избутат настрана, но те нямаше къде да отидат, а другите отзад напираха. Церсей се стараеше да държи главата си вдигната, но стъпи на нещо хлъзгаво и залитна. Щеше да падне, но септа Унела я задържа.

— Ваша милост трябва да гледа къде стъпва.

— Да, септа — отвърна хрисимо Церсей, макар да беше толкова ядосана, че бе готова да я заплюе. Продължи напред, облечена само в настръхнала кожа и в гордостта си. Погледна нагоре за Червената цитадела, но тя вече се беше скрила от погледа ѝ зад високите дървени сгради от двете страни.

— Срам, срам — пееше септа Сколера и биеше камбанката.

Церсей се опита да закрачи по-бързо, но скоро се озова зад гърбовете на Звездите пред нея и се наложи отново да забави стъпка. Някакъв мъж напред продаваше печено месо от количка и процесията спря, докато Бедните братя го избутат настрани. Месото приличаше подозрително на плъх, но хората наоколо дъвчеха с шишове в ръка. Най-после улицата се опразни достатъчно, за да продължат напред.

— Искаш ли да си хапнеш? — извика някакъв дебелак със свински очички, огромен корем и рошава брада, която ѝ напомни за Робърт. Тя го погледна с отвращение, а той хвърли шиша по нея. Полуопеченото месо остави петно мазнина и кръв по бедрото ѝ.

Тук виковете сякаш бяха по-силни, отколкото на площада, може би защото тълпата беше много по-близо. „Курва“ и „грешница“ бяха най-честите, но викаха и „тая, дето се ебе с брат си“, и „путка“, и „предателка“, а от време на време чуваше някой да вика за Станис или за Марджери. Калдъръмът под стъпалата ѝ беше мръсен, а имаше толкова малко място, че дори не можеше да заобиколи локвите. „Никой не е умрял от мокри крака“, каза си. Искаше ѝ се да вярва, че локвите са просто дъждовна вода, но конска пикня беше по-вероятно.

Още боклук се посипа от прозорци и тераси: изгнили плодове, ведра прокиснала бира, яйца, които се пръскаха на сярна воня, щом се разпукваха на земята. След това някой хвърли умряла котка върху главите на Бедните братя и Синовете на Воина — трупът тупна на каменните плочи толкова силно, че оплиска краката ѝ с черва и личинки.

Церсей продължи напред. „Аз съм сляпа и глуха, а те са червеи.“

— Срам, срам — пееха септите.

— Кестени, горещи кестени — ревеше уличен продавач.

— Кралица Путка — обяви тържествено някакъв пияница от една тераса горе и вдигна към нея чашата си в подигравателен тост. — Наздраве за циците на кралицата! — „Думите са вятър — помисли Церсей. — Думи не могат да ме наранят.“

На средата на хълма на Висения падна за първи път, понеже кракът ѝ се хлъзна в нещо, което можеше да се е изсипало от изхвърлено нощно гърне. Септа Унела я вдигна. Накъсан смях мина по тълпата, а един мъж ѝ изрева, че ако му духне, ще ѝ мине. Церсей погледна зад себе си. Все още можеше да види огромния купол и седемте кристални кули на Великата септа на Белор горе на хълма. „Наистина ли съм изминала толкова малко?“ По-лошо, сто пъти по-лошо: беше изгубила от погледа си Червената цитадела.

— Къде… къде…?

— Ваше величество. — Капитанът на ескорта пристъпи до нея. Церсей бе забравила името му. — Не спирайте. Тълпата става неудържима.

„Да — помисли тя. — Неудържима.“

— Не ме е страх…

— А би трябвало.