Танц с дракони

— Кралица ще си — изсъска ѝ, — докато дойде друга, по-млада и по-красива, за да те смъкне и да вземе най-скъпото ти.

И сълзите вече не можеха да спрат. Пареха страните ѝ като киселина. Церсей изписка, закри гърдите си с едната си ръка и пъхна другата между краката си, за да скрие цепката, и затича, хукна превита нагоре по хълма. Някъде по средата се спъна и падна, стана и след десет крачки падна пак. След това пълзеше, лазеше на четири крака нагоре като куче, а добрите хора на Кралски чертог ѝ отваряха път, смееха ѝ се и дюдюкаха, и ръкопляскаха.

А след това изведнъж тълпата сякаш се стопи и портите на замъка се извисиха пред нея, с редицата копиеносци с позлатени шлемове и алени плащове. Церсей чу познатия дрезгав глас на чичо си, който ревеше заповеди, и зърна бяло от двете страни, щом сир Борос Блънт и сир Мерин Трант закрачиха към нея в лъскавите си брони и снежнобели наметала.

— Синът ми — извика тя. — Къде е синът ми? Къде е Томен?

— Не е тук. Никой син не трябва да вижда позора на майка си. — Гласът на сир Кеван беше суров. — Покрийте я.

След това Джослин Суифт се навеждаше над нея и я загръщаше в меко чисто одеяло от зелена вълна, за да скрие голотата ѝ. Сянка падна над двете и затули слънцето. Студена стомана се хлъзна под кралицата и две огромни ръце в броня я вдигнаха от земята, надигнаха я толкова леко, колкото тя беше вдигала Джофри като бебе. „Великан“, помисли замаяна Церсей, докато ръцете я носеха към портата с бойниците. Чувала беше, че все още имало великани в безбожната пустош отвъд Вала. „Това е само приказка. Сънувам ли?“

Не. Спасителят ѝ бе истински. Осем стъпки висок, дори повече, с крака като дънери и рамене като на бик. Бронята му беше от стоманени плочи, емайлирана в бяло и бляскава като девичи надежди, под нея носеше позлатена ризница. Огромен шлем скриваше лицето му. От гребена му се спускаха седем копринени пера в цветовете на дъгата на Вярата. Две златни седемлъчи звезди стягаха плаща на раменете му.

„Бял плащ.“

Сир Кеван беше спазил своята част от сделката. Томен, скъпото ѝ малко момче, бе назначил поборника ѝ в Кралската гвардия.

Церсей така и не видя откъде дойде Кибърн, но изведнъж се озова до тях и заситни бързо, за да не изостане от дългите крачки на защитника ѝ.

— Ваше величество — заговори той, — толкова е хубаво, че се върнахте. Позволете ми честта да ви представя най-новия член на Кралската гвардия. Това е сир Робърт Силния.

— Сир Робърт — прошепна тя, докато влизаха през портите.

— Ваше величество, сир Робърт е дал свята клетва за мълчание — продължи Кибърн. — Заклел се е, че няма да проговори, докато всички врагове на ваше величество не загинат и злото не бъде прогонено от кралството.

„Да — помисли Церсей Ланистър. — О, да.“

Тирион

Купчината разписки беше респектиращо висока. Тирион я погледна и въздъхна.

— Бях останал с впечатлението, че сте дружина братя. Това ли е любовта на брат към брата? Къде е доверието? Приятелството, дружбата, дълбоката привързаност, която само мъже, които са се сражавали и пускали кръв заедно, могат да познават?

— Всичко с времето си — каза Кафявия Бен Плум.

— След като подпишеш — рече Мастилницата, докато подостряше паче перо.

Каспорио Милостивия докосна дръжката на меча си.

— Ако искаш да започнеш с пускането на кръв веднага, с радост ще се подчиня.

— Колко мило, че го предлагаш — отвърна Тирион. — Не мисля.

Мастилницата тупна купчината пред Тирион и му тикна перото в ръката.

— Ето ти мастило. От Стар Валонтис е. Ще трае колкото истинското черно майстерско. Само подписваш и ми даваш разписките. Аз ще се оправя нататък.

Тирион му се ухили.

— Може ли първо да ги прочета?

— Ако искаш. Всички са еднакви, общо взето. Освен най-долните, но ще стигнем и до тях.

„О, сигурен съм.“ За повечето мъже включването в дружина не струваше нищо, но той не беше от повечето мъже. Топна перото в мастилницата, наведе се над първия лист, спря и вдигна очи.

— Как предпочитате да се подпиша? Йоло

или Хюгор Хълма?

Кафявия Бен присви очи.

— Как предпочиташ, на наследниците на Йезан ли да те върнем, или просто да ти резнем главата?

Джуджето се засмя и написа: „Тирион от дома Ланистър“. Подаде листа на Мастилницата и погледна купчината.

— Те… колко са, петдесет? Шейсет? Мислех, че сте петстотин Втори синове.

— Петстотин и тринайсет в момента — каза Мастилницата. — Като подпишеш книгата ни, ще сме петстотин и четиринайсет.

— И само един на десет ли получава разписка? Не е честно. Мислех, че в свободните дружини делите всичко поравно. — Подписа следващата разписка.

Кафявия Бен се изкиска.

— О, всичко делим. Но не поравно. Вторите синове са като едно семейство…