Танц с дракони

Малко след пладне се натъкна на израснал до потока храст. Кривите му клони бяха покрити с твърди зелени плодчета. Дани присви очи и ги изгледа подозрително, после откъсна едно и захапа. Беше стипчиво и жилаво, с горчив привкус, който ѝ се стори познат.

— В халазара използваха такива плодове за подправка на печеното — реши тя. Това, че го каза на глас, ѝ помогна да се самоубеди. Коремът ѝ заръмжа и Дани започна да къса плодчетата с две ръце и да ги яде.

След час коремът я заболя толкова лошо, че не можеше да продължи. До края на деня повръщаше зелена слуз. „Ако остана тук, ще умра. Може би вече умирам.“ Щеше ли конният бог на дотраките да раздвои тревата и да я вземе за своя звезден халазар, за да язди по нощните земи с хал Дрого? Във Вестерос мъртвите от дома Таргариен ги даваха на пламъците, но кой щеше да запали кладата ѝ тук? „Плътта ми ще нахрани вълците и лешоядните врани — помисли с тъга, — и червеи ще дълбаят в утробата ми.“ Очите ѝ се извърнаха към Драконов камък. Изглеждаше по-малък. Видя дим, издигащ се от изваяното му от ветровете скалисто било, на мили далече. „Дрогон се е върнал от лов.“

Залезът я завари да клечи в тревата и да стене. Всяко изхождане беше по-рядко от предишното и миришеше по-лошо. Когато луната изгря, сереше кафява вода. Колкото повече пиеше, толкова повече сереше, но колкото повече сереше, толкова повече ожадняваше и жаждата я караше да пропълзи до потока и да изгълта още вода. Когато най-сетне затвори очи, не знаеше дали ще е достатъчно силна да ги отвори отново.

Сънува мъртвия си брат.

Визерис изглеждаше точно както го бе видяла последния път. Устата му бе изкривена от болка, косата му бе изгоряла, а лицето му бе почерняло и димеше там, където стопеното злато бе потекло по челото и бузите, и в очите му.

— Ти си мъртъв — каза Дани.

„Убит. — Макар устните му да не се движеха, можеше да чуе някак гласа му, шепнещ в ухото ѝ. — Ти така и не ме оплака, сестричке. Тежко е да умреш неоплакан.“

— Обичах те някога.

„Някога“ — повтори той с такава горчивина, че я накара да потръпне. „Трябваше да станеш моя жена, да ми родиш деца със сребърна коса и виолетови очи, да опазят драконовата кръв чиста. Аз се грижех за теб. Научих те коя си. Хранех те. Продадох короната на майка ни, за да те изхраня.“

— Нараняваше ме. Плашеше ме.

„Само когато събудеше дракона. Аз те обичах.“

— Ти ме продаде. Предаде ме.

„Не. Ти беше предателката. Ти се обърна срещу мен, срещу собствената си кръв. Те ме измамиха. Твоят конен мъж и неговите вмирисани диваци. Бяха измамници и лъжци. Обещаха ми златна корона, а ми дадоха това.“ Докосна стопеното злато, плъзнало по лицето му, и от пръста му се вдигна дим.

— Можеше да си получиш короната — каза му Дани. — Моето слънце и звезди щеше да ти я спечели, само ако беше изчакал.

„Чаках достатъчно дълго. Чаках през целия си живот. Аз бях техният крал, техният законен крал. Те ми се изсмяха.“

— Трябваше да останеш в Пентос с магистър Илирио. Хал Дрого трябваше ме представи на дош халеен, но ти не трябваше да идваш с нас. Това беше твой избор. Твоя грешка.

„Искаш ли да събудиш дракона, глупава курвичке? Халазарът на Дрого беше мой. Аз ги купих от него, сто хиляди вресльовци. Платих за тях с твоята девственост.“

— Ти така и не разбра. Дотраките не купуват и не продават. Те дават дарове и ги получават. Ако беше почакал…

„Чаках. За короната си, за трона си, за теб. Всичките тези години — а получих котел разтопено злато. Защо дадоха драконовите яйца на теб? Трябваше да са мои. Ако имах дракон, щях да науча света какво значат думите ни.“ Визерис започна да се смее, докато челюстта не падна от лицето му, димяща. От устата му потече стопено злато и кръв.

Когато се събуди задъхана, бедрата ѝ бяха лепкави от кръв.

В първия миг не разбра какво е. Светът тъкмо бе започнал да изсветлява и високата трева шумолеше тихо на вятъра. „Не, моля ви, нека да поспя още малко. Толкова съм уморена.“ Опита се да се сгуши отново под купчината трева, която бе оскубала, преди да си легне. Някои от стръковете бяха влажни на допир. Пак ли беше валяло? Бързо се надигна, уплашена, че се е оцапала, докато е спала. Щом вдигна пръсти към лицето си, усети по тях миризмата на кръв. „Умирам ли?“ Тогава видя бледия лунен сърп, зареян високо над тревата, и се сети, че това е просто лунната ѝ кръв.

Ако не беше толкова болна и уплашена, сигурно щеше да изпита облекчение. Вместо това затрепери неудържимо. Изтърка пръстите си в земята и оскуба шепа трева, за да се избърше между бедрата. „Драконът не плаче.“ Кървеше, но беше само женска кръв. „Но луната все още е полумесец. Как е възможно това?“ Опита се да си спомни кога беше кървила последния път. Последното пълнолуние? Предишното? Или преди него? „Не, не може да е било толкова отдавна.“

— Аз съм кръвта на дракона — каза тя на тревата.

„Някога — изшепна ѝ в отговор тревата. — Докато не окова драконите си в тъмното.“