Танц с дракони

През тревата доехтя сребърен звън.

„Звънчета“, помисли Дани с усмивка и си спомни хал Дрого, нейното слънце и звезди, и звънчетата, които заплиташе в косата си. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев, когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи, когато утробата ми се съживи отново и родя живо дете, хал Дрого ще се върне при мен.“

Но ни едно от тези неща не се беше случило. „Звънчета“, помисли Дани отново. Кръвните ѝ ездачи я бяха намерили.

— Аго — прошепна тя. — Джого. Ракаро.

Зеленото море се разтвори. Появи се ездач. Плитката му беше черна и лъскава, кожата му тъмна като излъскана мед, очите му — като два горчиви бадема. Звънчета пееха в косата му. Носеше колан с бронзова тока и червен елек, аракх на едното бедро и бич на другото. Ловен лък и колчан стрели висяха от седлото му.

„Един ездач, и сам. Съгледвач.“ Ездач, който яздеше пред халазара, за да намери дивеча и добрата зелена трева, и да надуши врагове, ако се крият някъде. Намереше ли я тук, щеше да я убие, да я изнасили или пороби. В най-добрия случай щеше да я върне при стариците на дош халеен, където се очакваше да идат добрите халееси, щом техните халове умрат.

Но не я видя. Тревата я скриваше, а той гледаше другаде. Дани проследи погледа му и видя полетялата сянка с широко разперените криле. Драконът беше на цяла миля, но съгледвачът стоеше на място замръзнал, а конят му зацвили от страх. След това сякаш се събуди от сън, обърна коня и препусна в галоп през високата трева.

Дани погледа след него. Когато тропотът на копитата заглъхна, тя започна да вика. Вика, докато не прегракна… и Дрогон дойде, и изригна облаци дим. Тревата му се поклони ниско. Дани скочи на гърба му. Вонеше на кръв, на пот и страх, но всичко това бе маловажно.

— За да продължа напред, трябва да се върна — каза тя.

Босите ѝ крака се стегнаха около врата на дракона. Срита го и Дрогон се понесе в небето. Бича ѝ го нямаше, затова го насочи с крака и ръце на североизток, накъдето бе заминал съгледвачът. Дрогон се понесе натам на драго сърце — сигурно беше надушил страха на ездача.

След десетина мига подминаха дотрака, препускаш, далече долу в галоп. Вдясно и вляво Дани зърна места, където тревата бе изгоряла на пепел. „Дрогон е идвал насам преди“, осъзна тя. Следите от лова му бяха осеяли зеленото тревно море като верига от сиви острови.

Под тях се появи огромно стадо коне. Имаше и ездачи, двайсетина или повече, но обърнаха и побягнаха веднага щом зърнаха дракона. Конете се пръснаха, щом сянката падна над тях, препуснаха през тревата, раздираха с копитата си пръстта… но колкото и бързи да бяха, не можеха да летят. Скоро един започна да изостава от хергелето. Драконът се спусна над него с рев и изведнъж горкото животно лумна в пламъци, но някак се задържа на крака и продължи да тича, докато Дрогон не се спусна върху него и не му прекърши гърба. Дани се вкопчи в драконовия врат с всичка сила, за да се задържи да не се хлъзне на земята.

Трупът се оказа твърде тежък, за да го отнесе в леговището си, тъй че Дрогон започна да яде жертвата си на място. Разкъсваше опърлената плът, а тревата около него гореше, въздухът натежа от вдигащия се дим и миризмата на изгорели конски косми. Дани, примряла от глад, се смъкна от гърба му и яде с него, късаше мръвки димящо месо от мъртвия кон с голи опърлени ръце. „В Мийрийн бях кралица в коприна, похапвах фурми и късчета агнешко в мед. Какво ли би помислил благородният ми съпруг, ако ме видеше сега?“ Хиздар щеше да се ужаси, несъмнено. Но Даарио…

Даарио щеше да се засмее, да отреже къс конско месо със своя аракх и да клекне да яде до нея.

Когато небето на запад доби цвета на кървав оток, чу тропот на приближаващи се коне. Дани се вдигна, избърса ръце в опърпаната си долна риза и застана до своя дракон.

Така я намери хал Джако, когато петдесет конни воини излязоха от валмата дим.

Епилог

— Не съм изменник — заяви рицарят на Грифонов полог. — Аз съм човек на крал Томен и ваш.

Отмерено кап-кап-кап накъса думите му, от стопения сняг, закапал от плаща му на локва по пода. Снегът беше валял над Кралски чертог почти цялата нощ. Сир Кеван Ланистър придърпа наметалото около себе си.

— Така твърдите вие, сир. Думите са вятър.

— Тогава позволете да защитя истинността им с меча си. — Светлината на факлите придаде огнен блясък на дългата червена коса и брада на Ронет Конингтън. — Пратете ме срещу чичо ми и ще ви донеса главата му, както и главата на този лъжедракон.

Копиеносците на Ланистър в алени плащове и полушлемове с лъвски гребени стояха пред западната стена на тронната зала. Гвардейците на Тирел бяха с лице към тях пред отсрещната стена. Студът в тронната зала бе осезаем. Макар кралица Церсей и кралица Марджери да не бяха сред тях, присъствието им се долавяше отровно във въздуха, като призраци на пир.