Танц с дракони

Зад масата, където седяха петимата членове на малкия кралски съвет, Железният трон стоеше като огромен, присвит за скок звяр, с шиповете, ноктите и остриетата му скрити в сянка. Кеван Ланистър го усещаше зад гърба си, като лек сърбеж между плешките. Лесно беше да си представи стария крал Ерис кацнал там, кървящ от някое ново порязване и загледан намръщен отгоре. Но днес тронът беше празен. Не беше видял причина Томен да е с тях. По-милостиво беше момчето да остане с майка си. Само Седемте знаеха колко дълго щяха да са заедно майка и син преди съда на Церсей… и вероятно екзекуцията ѝ.

Говореше Мейс Тирел.

— Ще се справим с вашия чичо и неговото фалшиво момче, като му дойде времето. — Новата Ръка на краля седеше на дъбов трон, изваян във формата на ръка, нелепа суетност, извадена на показ от негово благородие в деня, в който сир Кеван се съгласи да му отстъпи поста, за който ламтеше.

— Ще стоите тук, докато се подготвим за поход. Тогава ще имате възможност да докажете верността си.

Сир Кеван не възрази.

— Придружете сир Ронет до покоите му — разпореди се той. „И се погрижете да остане там“ остана неизречено. Колкото и шумни да бяха протестите му, рицарят от Грифонов полог си оставаше заподозрян. Предполагаше се, че наемниците, слезли на брега на юг, се водят от негов родственик.

Щом ехото от стъпките на Конингтън заглъхна, Великият майстер Пицел поклати тежко глава.

— Чичо му някога стоеше точно където момчето стоеше сега и каза на крал Ерис как щял да му донесе главата на Робърт Баратеон.

„Така е, когато човек остарее като Пицел. Всичко, което видиш или чуеш, ти напомня за нещо, което си видял или чул на младини.“

— Колко войници придружиха сир Ронет до града? — попита сир Кеван.

— Двайсет — отвърна лорд Рандил Тарли, — и повечето от тях от сганта на Грегър Клегейн. Племенникът ви Джайм ги даде на Конингтън. За да се отърве от тях, обзалагам се. Бяха в Девичи извор няма и ден, когато един уби човек, а друг го обвиниха в изнасилване. Наложи се да обеся единия и да скопя другия. Ако зависеше от мен, щях да ги пратя всичките на Нощния страж, и Конингтън с тях. Мястото на такива отрепки е на Вала.

— Кучето се държи като господаря си — заяви Мейс Тирел. — Черни наметала щяха да им отиват, съгласен съм. Няма да търпя такива мъже в градската стража. — Сто от неговите мъже от Планински рай бяха добавени към златните плащове, но негово благородие явно бе решил да се противопоставя на всякакво вмъкване на западняци за равновесие.

„Колкото повече му давам, толкова повече иска.“ Кеван Ланистър започваше да разбира защо Церсей толкова негодуваше против Тирел. Но сега не беше моментът да се предизвиква открит спор. Рандил Тарли и Мейс Тирел бяха довели войски в Кралски чертог, докато най-добрата част от силата на дома Ланистър оставаше в Речните земи и бързо се стапяше.

— Хората на Планината винаги са били здрави бойци — каза той с помирителен тон, — а може да ни потрябва всеки меч срещу тези наемници. Ако това наистина е Златната дружина, както твърдят осведомителите на Кибърн…

— Наричайте ги както искате — каза Рандил Тарли. — Все пак не са нищо повече от авантюристи.

— Може би — каза сир Кеван. — Но колкото повече не обръщаме внимание на тези „авантюристи“, толкова по-силни стават. Поръчали сме да приготвят карта. Карта на нахлуванията. Велик майстер?

Картата беше красива, нарисувана на най-фин велен и голяма колкото цялата маса.

— Тук. — Пицел посочи с петнистата си ръка. Там, където ръкавът на халата му се повдигна, се показа бледа плът, провиснала от ръката под лакътя. — Тук и тук. По целия бряг и на островите. Тарт, Каменните стъпала, дори Естермонт. А вече имаме сведения и че Конингтън се придвижва към Бурен край.

— Стига да е Джон Конингтън — изтъкна Рандил Тарли.

— Бурен край. — Лорд Мейс Тирел изсумтя. — Не може да вземе Бурен край. Освен ако не е Егон Завоевателя. А и да го вземе, какво толкова? Сега го държи Станис. Да минава замъкът от един претендент на друг, защо трябва да ни притеснява това? Ще го завладея отново, след като се докаже невинността на дъщеря ми.

„Как можеш да го завладееш отново, като изобщо не си го завладявал?“

— Разбирам, милорд, но…

Тирел не го остави да довърши.

— Тези обвинения срещу дъщеря ми са мръсни лъжи. Питам отново, защо трябва да играем този шутовски фарс? Накарайте крал Томен да заяви, че дъщеря ми е невинна, сир, и да сложим край на тази глупост тук и веднага.

„Направи го, и клюките ще преследват Марджери до края на живота ѝ.“

— Никой не се съмнява в невинността на дъщеря ви, милорд — излъга сир Кеван, — но негова висша святост настоява за съд.

Лорд Рандил изсумтя.

— В какво сме се превърнали, щом крале и висши лордове трябва да танцуват на цвърченето на врабци?

— Имаме врагове отвсякъде, лорд Тарли — напомни му сир Кеван. — Станис е на север, железните на запад, наемните на юг. Опълчим ли се на Върховния септон, ще потече кръв и в канавките на Кралски чертог. Ако ни видят като опълчили се на боговете, това само ще привлече благочестивите в прегръдката на един или друг от тези кандидат-узурпатори.