От столетия Мийрийн, Юнкай и Ащапор играеха съществена роля в търговията с роби. Тук дотракските халове и корсарите от Островите на Базилиска продаваха пленниците си, а останалата част от света идваше да купува. Без робите Мийрийн нямаше много, което да предложи на търговците. Медта беше изобилна в Гхискарските хълмове, но металът не беше толкова ценен, колкото докато бронзът бе управлявал света. Кедрите, някога расли по крайбрежието, вече ги нямаше, изсечени от брадвите на Старата империя или погълнати от драконов огън, когато Гхиз се бе вдигнал на война срещу Валирия. След като дърветата бяха изчезнали, почвата се изпичаше под горещото слънце и ветровете я издухваха на гъсти червени облаци. „Тъкмо тези бедствия са превърнали народа ми в търговци на роби“ — беше ѝ казала Галаза Галаре в Храма на Грациите. „А аз съм бедствието, което отново ще превърне тези роботърговци в хора“, беше се заклела пред себе си Дани.
— Трябваше да дойда — заговори небрежно Ксаро. — Дори в далечен Карт до ушите ми стигнаха ужасни приказки. Плаках, като ги чух. Казват, че враговете ти са обещали богатство, слава и сто девствени момичета робини на всеки, който те убие.
— Синовете на Харпията. — „Откъде знае това?“ — Драскат нощем по стени и режат гърлата на честни освободени, докато спят. Изгрее ли слънцето, крият се като хлебарки. Страх ги е от моите Бронзови зверове. — Скааз мо Кандак ѝ беше дал новата стража, за която го бе помолила, съставена от равен брой освободени и мийрийнци от Бръснатите темета. Обикаляха по улиците денем и нощем с тъмни качулки и с бронзови маски. Синовете на Харпията бяха заплашили с грозна смърт всеки предател, дръзнал да служи на драконовата кралица, и техните родственици също, тъй че мъжете на Бръснатото теме обикаляха като чакали, бухали и други зверове и криеха истинските си лица. — Можеше да имам причина да ме е страх от Синовете, ако скитах сама по улиците, но само ако е нощем и ако съм гола и невъоръжена. Те са страхливци.
— Ножът на един страхливец може да убие кралица също толкова лесно, колкото и на герой. Бих спал по-спокойно, ако знаех, че радостта на сърцето ми държи страховитите си конни господари плътно около себе си. В Карт ти имаше трима кръвни ездачи, които никога не се отделяха от теб. Къде са се дянали те?
— Аго, Джого и Ракаро все още ми служат. — „Играе си игри с мен.“ Дани също можеше да играе. — Аз съм само едно младо момиче и не разбирам много от такива неща, но по-стари, по-мъдри хора ми казват, че за да държа здраво Мийрийн, трябва да контролирам околната му територия и земята на запад от Лхазар и на юг, до хълмовете на Юнкай.
— Вътрешната ти територия не е ценна за мен. Личността ти ценя. Сполети ли те нещо лошо, този свят губи сладостта си.
— Радвам се, че милорд е толкова загрижен за мен, но съм добре пазена. — Дани махна с ръка към Баристан Селми, с едната му ръка отпусната на дръжката на меча. — Баристан Храбрия го наричат. Два пъти е спасявал живота ми от убийци.
Ксаро изгледа бегло Селми.
— Баристан Стария ли каза? Твоят рицар мечок беше по-млад и май по-предан.
— Не желая да говоря за Джора Мормон.
— Разбира се. Той бе недодялан и космат. — Търговският принц се наведе над масата. — Да говорим тогава за любов, за мечти и страст, и за Денерис, най-красивата жена на този свят. Пиян съм само от това, че те гледам.
Познати ѝ бяха високопарните картски ухажвания.
— Ако си пиян, обвинявай виното.
— Никое вино не е и наполовина толкова опияняващо, колкото красотата ти. Имението ми изглежда празно като гробница, откакто си замина Денерис, и всички наслади на Кралицата на градовете са като пепел в устата ми. Защо ме изостави?
„Подгонена бях от града ти от страх за живота си.“
— Беше време. Карт пожела да се махна.
— Кой? Те имат вода в жилите си. Търговците на подправки? Имат пача между ушите. А всички Немрящи са мъртви. Трябваше да ме вземеш за свой съпруг. Почти съм сигурен, че поисках ръката ти. Молих те дори.
— Само петдесетина пъти — пошегува се Денерис. — Твърде лесно се предавате, милорд. Защото
— Халееси трябва да има хал — каза Ирри, докато пълнеше отново чашата на кралицата. — Това се знае.
— Да я поискам ли отново? — зачуди се на глас Ксаро. — Не, познавам тази усмивка. Усмивка на жестока кралица, играеща си с мъжките сърца. Смирени търговци като мен не са нищо повече от камъни под драгоценните ѝ пантофки. — Самотна сълза бавно се стече по бледата му страна.
Дани го познаваше твърде добре, за да се трогне. Картските мъже можеха да плачат когато си поискат.
— О, стига вече. — Взе една череша от купата на масата и я хвърли по носа му. — Може да съм младо момиче, но не съм толкова глупава, че да си взема за съпруг мъж, който намира едно плато с плодове за по-възбуждащо от гърдата ми. Видях кои танцьори наблюдавахте.
Ксаро избърса сълзата си.
— Същите, които и ти, да. Ето на, приличаме си. Щом няма да ме вземеш за съпруг, ще се примиря да съм твой роб.