Танц с дракони

„Тринайсет. Разбира се.“ Ксаро беше един от Тринайсетте. Несъмнено беше убедил всеки от членовете да отстъпи по един свой кораб. Твърде добре познаваше търговския принц, за да помисли, че би пожертвал тринайсет от своите кораби.

— Трябва да обмисля това. Може ли да огледам корабите?

— Станала си подозрителна, Денерис.

„Винаги.“

— Станала съм благоразумна, Ксаро.

— Огледай колкото искаш. Останеш ли доволна, закълни ми се, че ще се върнеш незабавно във Вестерос, и корабите са твои. Закълни ми се в своите дракони и в своя бог със седем лика, и в пепелта на своите бащи, и замини.

— А ако реша да изчакам година-две, че и три?

Лицето на Ксаро помръкна.

— Това би ме натъжило безмерно, о, радост сладка за очите ми… защото колкото и млада и силна да изглеждаш сега, няма да живееш дълго. Не и тук.

„Предлага ми медена пита с едната ръка и ми показва камшика с другата.“

— Юнкайците изобщо не са толкова страшни.

— Не всички твои врагове са в Жълтия град. Пази се от хора със студени сърца и сини устни. Не бяха минали и две седмици, откакто се махна от Карт, когато Пиат Прий с трима от приятелите му магьосници тръгнаха да те търсят в Пентос.

Вместо да се уплаши, Дани по-скоро я досмеша.

— Добре е, че се отклоних тогава. Пентос е на половин свят от Мийрийн.

— Така е — съгласи се той, — но рано или късно до тях ще стигне вестта за драконовата кралица на Робския залив.

— Това трябва да ме уплаши, така ли? Четиринайсет години живях в страх, милорд. Всяка сутрин се будех уплашена и всяка вечер си лягах уплашена… но страховете ми бяха изпепелени в деня, в който излязох от огъня. Само едно нещо ме плаши сега.

— И кое е това, което те плаши, сладка кралице?

— Аз съм само едно глупаво малко момиче. — Дани се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Но не толкова глупава, че да ти кажа това. Хората ми ще огледат корабите. Тогава ще ти дам отговора си.

— Както кажеш. — Докосна я леко по голата гръд и прошепна: — Нека остана с теб и да те склоня.

За миг беше изкусена. Може би танцьорите все пак я бяха възбудили. „Бих могла да затворя очи и да си представя, че е Даарио.“ Даарио насън щеше да е по-безопасен, отколкото наяве. Но бързо прогони тази мисъл.

— Не, милорд. Благодаря, но не. — Издърпа се от прегръдката му. — Някоя друга нощ, може би.

— Някоя друга нощ. — Устните му бяха тъжни, но в очите му имаше сякаш повече облекчение, отколкото разочарование.

„Ако бях дракон, можеше да отлетя до Вестерос — помисли тя, след като Ксаро си отиде. — Нямаше да ми трябва нито той, нито корабите му.“ Зачуди се колко души могат да поберат тринайсет галери. Бяха нужни три, за да я пренесат с нейния халазар от Карт до Ащапор, но това беше преди да се сдобие с осем хиляди Неопетнени, хиляда наемни меча и огромно воинство освободени. „А драконите, какво да правя с тях?“

— Дрогон — прошепна тихо, — къде си?

За миг почти ѝ се стори, че го вижда зареян в небето, с големите му черни криле, затулили звездите.

Обърна гръб на нощта и попита Баристан Селми, застанал безмълвен в сенките.

— Моят брат веднъж ми каза една вестероска гатанка. Кой слуша всичко, но не чува нищо?

— Рицар на Кралската гвардия. — Гласът на Селми бе строг и тържествен.

— Чу ли какво предложение ми направи Ксаро?

— Чух, ваше величество. — Старият рицар се постара да не погледне оголената ѝ гърда, докато ѝ говореше.

„Сир Джора нямаше да извърне очи. Обичаше ме като жена, докато сир Баристан ме обича само като своя кралица.“ Мормон се бе оказал осведомител, донасял беше на враговете ѝ във Вестерос, но все пак ѝ беше давал добри съвети.

— Какво мислиш за това? За него?

— За него — лошо и лошо. Тези кораби обаче… Ваше величество, с тези кораби бихме могли да сме у дома преди да е свършила годината.

Дани никога в живота си не беше познавала дом. В Браавос беше имало една къща с червена врата, но това бе всичко.

— Пази се от картци, носещи дарове, особено ако са търговци от Тринайсетте. Има някакъв капан тук. Може би тези кораби са изгнили или…

— Ако бяха толкова неиздръжливи, нямаше да са прехвърлили морето от Карт — изтъкна сир Баристан, — но ваше величество прояви благоразумие, като настоя за оглед. Ще заведа адмирал Гролео при галерите, щом се съмне, с капитаните му и четирийсет от моряците му. Ще огледаме всяка педя от тези кораби.

— Да, направи го.

„Вестерос. Домът.“ Но ако напуснеше, какво щеше да стане с града ѝ? „Мийрийн никога не е бил твой град — сякаш чу гласа на брат си. — Твоите градове са отвъд морето. Твоите седем кралства, където те очакват враговете ти. Родена си, за да служиш на тях с кръв и огън.“

Сир Баристан се покашля.

— Този магьосник, за когото спомена търговецът…

— Пиат Прий. — Помъчи се да си спомни лицето му, но успя да види в ума си само устните му. Виното на чародеите ги беше направило сини. Вечерната сянка — така го наричаха. — Ако можеше да ме убие заклинание на чародей, вече щях да съм мъртва. Оставих двореца им на пепел. — „Дрогон ме спаси, когато щяха да изцедят живота ми. Дрогон ги изгори всичките.“

— Както кажете, ваше величество. Все пак ще бъда бдителен.

Тя го целуна по бузата.