Тихоокеански водовъртеж

— Откъде ще е този разлив? — попита нетърпеливо Дюпри. — Ние сме далеч от северните морски пътища. Корабният трафик от Сан Франциско през Хонолулу за Ориента е на четиристотин мили на юг. Тук е един от най-пустите райони на океана. Нали именно затова Военноморските сили го избраха за първите изпитвания на „Старбък“ — за да е далече от любопитни погледи. — Той поклати глава. — Няма откъде да дойде този горящ разлив. По-вероятно е ново надигане на вулкан от тихоокеанското дъно. Но това е само предположение.

Щурманът определи местонахождението на подводницата и го нанесе с кръгче на картата.

— Нисък облак върху или близо до водната повърхност — изрази той гласно мисълта си. — Направо е невероятно. Атмосферните условия не са подходящи за подобно явление.

Високоговорителят изпука.

— Капитане, тук радиолокаторът.

— Капитанът слуша — потвърди Дюпри.

— Разпознах го, сър. — Гласът като че ли се поколеба, преди да продължи: — Радиолокационният контакт се наблюдава като гъста облачна маса, приблизително три мили в диаметър.

— Сигурен ли сте?

— Залагам си главата.

Дюпри натисна бутон върху микрофона и позвъни в командния мостик.

— Лейтенант, имаме радиолокационен контакт пред нас. Уведомете ме веднага щом го забележите. — Той изключи микрофона и попита заместника си: — Каква е дълбочината сега?

— Все повече намалява. Осемстотин и петдесет метра и продължава да намалява.

Щурманът извади носна кърпа от джоба си и попи потта от врата си.

— Не мога да повярвам! Единственото подобно възвишение в този район, за което съм чувал, е Перуано-чилийската котловина. Започвайки от седемстотин и шейсет метра под повърхността на морето, тя се издига стъпаловидно — след всеки вертикален километър и половина следва хоризонтален километър и половина. Досега котловината се смяташе за най-величественият подводен склон.

— Да — изръмжа заместник-командирът, — морските геолози сигурно са вдигнали голяма веселба по повод на това малко откритие.

— Петстотин и шейсет метра — проехтя безчувствено гласът от ехолота.

— Боже мой! — ахна щурманът. — Дъното се е издигнало с триста метра за по-малко от половин миля! Това е невъзможно!

Дюпри отиде до левия борд на командното помещение и почти залепи нос за стъклото на ехолота. Според дигиталното изображение морското дъно беше очертано като дълга зигзагообразна черна линия, изкачваща се стръмно към червената чертичка най-горе на скалата. Дюпри постави ръка върху рамото на хидроакустика.

— Има ли вероятност за погрешно калибриране?

Хидроакустикът щракна превключвател и загледа съседното прозорче.

— Не, сър. Получавам същите показания и от резервната система.

Дюпри постоя още миг, после отиде отново до масата за картите и погледна маркировките с молив, показващи местоположението на кораба спрямо издигащото се морско дъно.

— Говори мостикът — долетя металният като на робот глас по високоговорителя. — Видяхме го. — В гласа се долови колебание. — Ако не бях предпазлив в предположенията си, щях да твърдя, че нашият контакт е версия в умален мащаб на известния облак мъгла край Ню Ингланд.

Дюпри отговори по микрофона:

— Разбрано — и продължи да гледа картата със замислен поглед и непроницаемо лице.

— Да уведомим ли Пърл Харбър, сър? — попита щурманът. — Те биха могли да ни изпратят разузнавателен самолет за разследване.

Дюпри не отговори веднага. Едната му ръка безцелно барабанеше по ръба на масата, другата беше отпусната до тялото му. Командирът рядко взимаше внезапни решения. Всяка негова стъпка винаги бе добре пресметната.

Мнозина от екипажа на „Старбък“ бяха служили и преди при Дюпри и въпреки че не изразяваха сляпа безрезервност към него, те го уважаваха и се възхищаваха на способностите и преценките му. Вярваха му като на човек, който никога няма да направи фатална грешка, застрашаваща живота им. И всеки път се бяха оказвали прави. Този път обаче жестоко се лъжеха.

— Да го проверим — каза най-сетне Дюпри с тих глас.

Заместник-командирът и щурманът се спогледаха. Бяха получили заповед да изпитат „Старбък“, а не да преследват призрачна маса мъгла на хоризонта.

Никой никога не разбра защо командир Дюпри ненадейно изневери на природата си и се отклони от заповедите. Може би стръвта към неизвестното надделя в него. Може би се беше видял във въображението си като откривател. Но каквато и да беше причината, тя така и не се разбра, тъй като „Старбък“, като отвързана хрътка, надушила гореща следа, се втурна по новия си курс и се вряза във вълните.

„Старбък“ трябваше да влезе в Пърл Харбър следващия понеделник. Когато не се появи и изтощителното й издирване от въздуха и по море не откри никаква следа от нея, на военноморския флот не му остана друг избор, освен да признае загубата на най-новата си подводница и на сто и шейсетимата мъже в нея. Официално беше съобщено на потресената нация, че „Старбък“ е потънала някъде във водната шир на Северния Тихи океан. Забулена в безмълвна загадка, тя потъна заедно с целия екипаж. Времето, мястото и причината останаха неизвестни.

1.