Тримата мускетари

— Невъзможно! — извика милейди. — Невъзможно е благородник да напише такова писмо на жена!

После изведнъж трепна:

— Боже мой! — прошепна тя. — Да не би да знае… — и се спря.

Зъбите й скърцаха, лицето й придоби пепеляв цвят, искаше да пристъпи към прозореца, за да поеме въздух, но само простря ръце, краката й се подкосиха и тя падна на едно кресло.

Кети помисли, че й е станало лошо и се спусна да разкопчее корсажа й. Но милейди бързо скочи.

— Какво искате? — извика тя. — И защо посягате към мене?

— Помислих, че ви е лошо, госпожо, и исках да ви помогна — отвърна прислужничката, ужасена от страшното изражение, което беше придобило лицето на господарката й.

— На мене да ми е лошо! На мене! На мене! Да не ме мислите за някоя женичка! Когато ме обидят, на мене не ми става лошо, а си отмъщавам, чувате ли!

И махна на Кети с ръка да излезе.

VI

МЕЧТИ ЗА ОТМЪЩЕНИЕ

Вечерта милейди заповяда да въведат господин д’Артанян веднага щом дойде, както обикновено. Но той не дойде.

На следния ден Кети отиде пак при младежа и му разказа всичко, което се бе случило вечерта. Д’Артанян се усмихна, ревнивият гняв на милейди — това беше неговото отмъщение.

Вечерта милейди, още по-нетърпелива от предния ден, повтори заповедта си за гасконеца, но и тая вечер тя чака напразно.

На следния ден Кети се яви пред д’Артанян не вече весела и подвижна, както предните два дни, а, напротив — печална до смърт.

Д’Артанян попита младото момиче какво му е. Вместо отговор то извади от джоба си писмо и му го подаде.

Почеркът беше на милейди, но този път то беше адресирано до д’Артанян, а не до господин дьо Вард.

Той го отвори и прочете следното:

„Любезни господин д’Артанян, не е хубаво да пренебрегвате така приятелите си, особено когато ще ги напуснете за толкова дълго време. Аз и деверът ми ви очаквахме напразно вчера и оня ден. Така ли ще бъде и тази вечер?

Ваша дълбокопризнателна Лейди Кларик“

— Много просто — поясни д’Артанян, — очаквах това писмо. Доверието към мене расте, докато доверието към конт дьо Вард намалява.

— Ще отидете ли? — запита Кети.

— Слушай, мило дете — започна гасконецът, който гледаше да се оправдае пред собствените си очи, задето ще наруши обещанието, което беше дал на Атос. — Разбери, че ще бъде неблагоразумно да не се отзова на толкова положителна покана. Ако не се явя вече, милейди никога няма да разбере защо съм прекъснал посещенията си, може да се усъмни в нещо, а кой знае докъде може да стигне отмъщението на една жена с такъв характер?

— Боже мой! — възкликна Кети. — Как умеете да представяте нещата така, че все вие да имате право! Но вие ще почнете пак да я ухажвате и ако тоя път й харесате под истинското си име и с истинското си лице, ще бъде много по-страшно от първия път!

Бедната девойка предчувствуваше донякъде онова, което щеше да се случи.

Д’Артанян я успокои, доколкото можеше, и й обеща, че ще остане равнодушен към прелестите на милейди.

Той поръча на Кети да й отговори, че е безкрайно благодарен за нейната благосклонност и че ще изпълни желанията й. Ала не посмя да й пише от страх, че няма да може да измени достатъчно добре почерка си за опитните очи на милейди.

Когато удари девет часа, д’Артанян беше на площад Роаял. Явно беше, че прислужниците, които чакаха в преддверието, бяха предупредени, защото веднага щом д’Артанян се появи, преди още да попита дали милейди може да го приеме, един от тях изтича да доложи за идването му.

— Да влезе — отсече милейди с толкова пронизителен глас, че д’Артанян го чу от преддверието.

Въведоха д’Артанян.

— Който и да ме търси, не съм в къщи — нареди милейди. — Разбирате ли, който и да ме търси.

Прислужникът излезе.

Д’Артанян погледна любопитно милейди. Тя беше бледа и очите й бяха уморени — от сълзи или от безсъние. Светлината беше умишлено намалена, но младата жена не можеше да прикрие следите от треската, която я беше разяждала последните два дни.

Д’Артанян се приближи към нея със свойствената си любезност. Тогава тя направи неимоверно усилие да го приеме, но едва ли някога толкова измъчено лице е успявало да изрази толкова любезна усмивка.

На въпросите на д’Артанян как се чувствува тя отговори:

— Зле, много зле.

— Но в такъв случай аз ви преча — рече д’Артанян, — вие навярно имате нужда от почивка и аз ще си отида.

— Не, не, напротив, останете, господин д’Артанян — отвърна милейди, — вашето мило присъствие ще ме разсее.

„Охо! — помисли си д’Артанян. — Никога не е била толкова очарователна, трябва да се пазя.“