Тримата мускетари

— Не, госпожо, но тези, които търсят евтиното, трябва да позволят на другите да си търсят по-щедри приятели.

И Портос се обърна и тръгна да си отива.

— Господин Портос! Господин Портос! — извика прокуроршата. — Сгреших, признавам, не биваше да се скъпя, когато ставаше дума за екипировката на благородник като вас!

Без да отговори, Портос се отдалечи с още една крачка.

Прокуроршата сякаш го видя в сияен облак, заобиколен от дукеси и маркизи, които му хвърлят торби със злато в краката.

— Спрете, за бога, господин Портос! — извика тя. — Спрете да си поприказваме.

— Разговорът с вас ми носи нещастие — отвърна Портос.

— Но кажете ми, какво искате?

— Нищо, защото то е равносилно, че съм ви поискал нещо. — Прокуроршата увисна на ръката на Портос и в изблик на скръб извика:

— Господин Портос, аз не разбирам нищо от тези работи! Зная ли какво е кон? Зная ли какво са хамути?

— Трябваше да предоставите на мене, госпожо, тъй като аз разбирам от тия неща. Но вие искахте да пестите, с други думи, да спечелите малко пари.

— Сгреших, господин Портос, и ще поправя грешката си честна дума.

— Как? — запита мускетарят.

— Слушайте. Тази вечер господин Кокнар отива у господин дук дьо Шон, който го е викал за някакво допитване, което ще трае най-малко два часа. Елате, ще бъдем сами и ще си оправим сметките.

— Най-после! Така се говори, скъпа моя!

— Прощавате ли ми?

— Ще видим — заяви величествено Портос.

И двамата се разделиха, като си казаха: до тази вечер.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос, като си отиваше. — Струва ми се, че най-после ще се приближа до сандъка на господин Кокнар.“

V

НОЩЕМ ВСИЧКИ КОТКИ СА СИВИ

Вечерта, така нетърпеливо очаквана от Портос и от д’Артанян, най-после настъпи.

Д’Артанян както винаги, се представи у милейди към девет часа. Свари я в прекрасно настроение. Никога не го беше посрещала тъй добре. Нашият гасконец разбра от пръв поглед, че тя е получила бележката му и че тази бележка оказваше своето въздействие.

Кети влезе, за да донесе разхладителни питиета. Господарката й я погледна мило, усмихна й се с най-прелестната си усмивка, но уви! Бедното момиче беше толкова тъжно, че дори не забеляза благосклонността на милейди.

Д’Артанян гледаше ту едната, ту другата жена и беше принуден да признае в ума си, че природата е сбъркала, като ги е създавала: на знатната дама тя беше дала продажна и долна душа, а на прислужничката — сърце на дукеса.

В десет часа милейди започна да става неспокойна, д’Артанян разбра какво означаваше това. Тя поглеждаше стенния часовник, ставаше, сядаше пак, усмихваше се на д’Артанян, с което искаше да каже: вие, разбира се, сте много мил, но ще бъдете очарователен, ако си отидете!

Д’Артанян стана, взе шапката си, милейди му подаде ръката си да я целуне. Момъкът усети, че му стиска ръката, и разбра, че тя прави това не от кокетство, а от благодарност, че си отива.

„Дяволски го обича“ — прошепна той.

После излезе.

Този път Кети не го чакаше никъде, нито в стаята пред спалнята, нито в коридора, нито на пътната врата. Д’Артанян трябваше съвсем сам да намери стълбата и малката стаичка.

Кети седеше, скрила глава в ръцете си, и плачеше.

Тя чу, че д’Артанян влиза, но не дигна глава. Момъкът се приближи до нея и я хвана за ръцете — тогава тя се разрида.

Както беше предположил д’Артанян, милейди, когато получила писмото, в изблик на радост разказала всичко на прислужничката си, после в награда за успешно изпълнената този път поръчка й подарила кесия.

Когато се прибрала в стаята си, Кети беше захвърлила кесията в един ъгъл, където тя още стоеше отворена, и три-четири златни монети се бяха изсипали на килима.

Бедното момиче дигна глава при милувките на д’Артанян. Самият д’Артанян се изплаши от разстроеното й лице. Тя сплете умолително ръце, но без да посмее да продума нито дума.

Колкото и безчувствено да беше сърцето на д’Артанян, той се трогна от тази безмълвна мъка. Но той следваше твърдо плановете си, особено последния, и нямаше да измени нищо от програмата, която си беше начертал предварително. И той не даде на Кети никаква надежда, че може да го разколебае, а само й представи постъпката си като обикновено отмъщение.

Това отмъщение всъщност се улесняваше, тъй като милейди, за да скрие навярно червенината си от своя любовник беше поръчала на Кети да угаси всички лампи в къщата, дори в собствената й стая. Господин дьо Вард трябваше да излезе, преди да се съмне, пак в пълна тъмнина.

След малко чуха, че милейди влиза в стаята си. Д’Артанян се спусна веднага към шкафа си. Едва се сгуши там, и звънчето звънна.

Кети влезе при господарката си и не остави вратата отворена, но преградата беше толкова тънка, че се чуваше почти всичко, което си говореха двете жени.