Тримата мускетари

Милейди изглеждаше опиянена от радост и караше Кети да й повтаря най-малките подробности от мнимата среща между прислужничката и дьо Вард, как е получил писмото, какво е отговорил, какво е било изражението на лицето му, изглеждал ли е много влюбен. На всички тези въпроси бедната Кети, принудена да се държи добре, отговаряше със сподавен глас, в който господарката й дори не забелязваше оттенъка на мъка — толкова е егоистично щастието.

Най-после, понеже часът за срещата с конта наближаваше, милейди наистина — накара да бъдат угасени всички лампи в нейната спалня и заповяда на Кети да се прибере в стаята си и въведе дьо Вард веднага, щом дойде.

Кети не чака дълго. Щом видя през ключалката на шкафа, че целият дом тъне в мрак, д’Артанян изскочи от скривалището в момента, когато Кети затваряше междинната врата.

— Какъв е този шум? — запита милейди.

— Аз съм — каза шепнешком д’Артанян. — Аз, конт дьо Вард.

— Боже мой, боже мой! — пошепна Кети. — Той дори не дочака часа, който сам беше определил.

— Добре — отвърна милейди с разтреперан глас. — Защо не влиза? Конте, конте — добави тя, — знаете много добре, че ви чакам!

При тоя зов д’Артанян отстрани леко Кети и влезе в стаята.

Ако ярост и мъка терзаят някоя душа, това са яростта и мъката на любовника, който приема под чуждо име уверения в любов, отправени към щастливия му съперник.

Д’Артанян се намираше в мъчително положение, което не беше предвидил, ревността късаше сърцето му и той страдаше почти колкото бедната Кети, която плачеше в същия миг в съседната стая.

— Да, конте — казваше милейди с най-ласкав глас, като стискаше нежно ръката му в своите ръце, — да, аз съм щастлива от любовта, която вашите погледи и думите ви изразяваха всеки път, когато се срещахме. Аз също ви обичам. О, утре, утре искам от вас някакъв залог, който да ми доказва, че вие мислите за мене, и понеже може да ме забравите, вземете.

И тя сне от ръката си пръстен и го сложи на пръста на д’Артанян.

Д’Артанян си спомни, че беше виждал този пръстен на ръката на милейди: той беше чуден сапфир, ограден с брилянти.

Първото движение на д’Артанян беше да й го върне, но милейди добави:

— Не, не, запазете тоя пръстен от любов към мене. Като го приемате — добави тя развълнувана, — вие ми правите много по-голяма услуга, отколкото можете да си представите.

„Тази жена е оградена с тайнственост“ — си каза наум д’Артанян.

В този миг той почувствува, че е готов да й разкрие всичко. Отвори уста, за да каже на милейди кой е и че е дошъл с цел да си отмъсти, но тя добави:

— Бедният ми ангел, това чудовище, гасконецът, едва не ви уби!

Чудовището беше той.

— О! — продължи милейди. — Още ли страдате от раните?

— Да, много — отвърна д’Артанян, който не знаеше вече какво да отговори.

— Бъдете спокоен — прошепна милейди, — аз ще отмъстя за вас, ще отмъстя жестоко!

„Проклятие! — каза си д’Артанян. — Още не е дошло време за откровеност.“

На д’Артанян беше необходимо известно време, за да се съвземе от тоя кратък разговор, но всички мисли за отмъщение, с които беше дошъл, безследно изчезнаха. Тази жена упражняваше над него невероятна власт, той я мразеше и боготвореше едновременно. Никога не беше вярвал, че две толкова противоположни чувства могат да живеят в едно и също сърце, и като се съединят, да образуват странна и дори демонична любов.

Но удари един часа. Трябваше да се разделят. Когато напускаше милейди, д’Артанян почувствува само силно съжаление, че си отива, и в страстно сбогом, което си размениха, уговориха нова среща през следната седмица. Бедната Кети се надяваше, че ще успее да каже няколко думи на д’Артанян, когато мине през стаята й, но милейди го изпрати сама в мрака и се раздели с него чак на стълбището.

На другия ден сутринта д’Артанян изтича у Атос. Той се беше впуснал в толкова странно приключение, че имаше нужда от съвет. Разказа му всичко: Атос се намръщи няколко пъти.

— Вашата милейди — му каза той — ми изглежда долно същество, но и вие сте сгрешили не по-малко от нея, като сте я измамили. Ето че сте си спечелили, така или инак, страшен враг.

Както му говореше, Атос гледаше внимателно сапфира, ограден с диаманти, който заемаше на пръста на д’Артанян мястото на пръстена на кралицата, грижливо прибран в кутийка.

— Пръстена ли гледате? — запита гасконецът, особено горд, че може да покаже на приятелите си толкова скъп подарък.

— Да — отвърна Атос, — напомня ми една семейна скъпоценност.

— Хубав е, нали? — попита д’Артанян.

— Прекрасен! — отговори Атос. — Не вярвах, че съществуват два сапфира с толкова чист блясък. Да не сте го заменили срещу вашия диамант?

— Не — каза д’Артанян, — подарък е от моята хубава англичанка или по-скоро от моята хубава французойка, защото, при все че не съм я питал, убеден съм, че тя е родена във Франция.

— От милейди ли получихте тоя пръстен? — извика Атос с глас в който лесно можеше да се забележи силно вълнение, — От самата нея. Даде ми го тази нощ.

— Покажете ми тогава тоя пръстен — рече Атос.