Тримата мускетари

От мястото, където се намираше, д’Артанян не можеше да вижда лицето на Арамис — младежът беше напълно убеден, че именно приятелят му разговаря с дамата под прозореца; любопитството взе връх над предпазливостта и като използува това, че двете действуващи лица, които изведохме на сцената, бяха сякаш погълнати от кърпичката, той излезе от скривалището си и с бързината на мълния, стъпвайки безшумно, се прилепи към единия ъгъл на стената, откъдето погледът му можеше спокойно да проникне във вътрешността на Арамисовата стая.

Като стигна там, д’Артанян едва не извика от изненада: с нощната посетителка не разговаряше Арамис, а някаква жена. Само че д’Артанян имаше пълна възможност да види дрехите й, но не и да различи чертите на лицето й.

В същия миг жената, която бе в стаята, извади от джоба си друга кърпичка и я размени с тази, която й бяха показали. После двете жени си казаха няколко думи. Най-сетне капакът се затвори. Жената, която стоеше до прозореца, се обърна и мина на четири крачки от д’Артанян, като смъкна към лицето си качулката на мантията, но предпазната мярка беше взета много късно, тъй като д’Артанян бе познал вече госпожа Бонасийо.

Госпожа Бонасийо! Подозрението, че е госпожа Бонасийо, му мина през ума, още когато тя извади от джоба си кърпичката; но кой можеше да допусне, че госпожа Бонасийо, която бе изпратила да повикат господин дьо Ла Порт, за да я заведе в Лувър, ще обикаля парижките улици сама в единадесет и половина часа през нощта и ще се излага на опасността да бъде отвлечена втори път?

Значи работата трябва да е много важна; а кое може да бъде важна работа за една двадесет и пет годишна жена?

Любовта.

Но дали заради себе си, или за друго лице се излагаше тя на такива опасности? Ето какво се питаше младежът, на когото демонът на ревността гризеше вече сърцето като на истински любовник.

Всъщност имаше много прост начин да се увери къде отива госпожа Бонасийо: трябваше да я проследи. Този начин беше толкова прост, че д’Артанян прибягна към него напълно естествено и без да съзнава това.

Но като видя младежа, който се отдели от стената като статуя от нишата си, и когато стъпките му отекнаха зад нея, госпожа Бонасио извика и побягна.

Д’Артанян се затича подире й. Не беше трудно да догони една жена, която се спъваше в мантията си. И той я настигна на третата пряка, където тя беше свила. Нещастницата бе изтощена, но не от умора, а от ужас и когато Д’Артанян сложи ръка на рамото й, тя падна на едно коляно и извика със сподавен глас:

— Убийте ме, ако искате, но няма да узнаете нищо. — Д’Артанян я прихвана през кръста и я повдигна; но той почувствува по тежината на тялото й, че тя може да припадне и побърза да я успокои, като я уверяваше в предаността си. Тези уверения нямаха никакво значение за госпожа Бонасийо; такива уверения могат да се правят с най-лоши намерения, но гласът промени всичко. На младата жена се стори, че познава тоя глас; тя отвори очи, хвърли поглед върху човека, който я беше уплашил толкова много, и като позна д’Артанян, извика от радост:

— Ах, вие ли сте! Вие ли сте! Благодаря ти, господи!

— Да, аз съм — каза д’Артанян. — Бог ме изпрати да бдя над вас.

— Затова ли вървяхте след мене? — запита с хитра усмивка младата жена, у която малко насмешливата й природа започваше да взема връх и целият й страх изчезна, когато видя приятел в лицето на този, когото беше взела за враг.

— Не — каза д’Артанян, — не, уверявам ви, случайно попаднах на пътя ви. Видях жена да чука на прозореца на един мой приятел…

— На един ваш приятел ли? — прекъсна го госпожа Бонасийо.

— Разбира се. Арамис е един от най-добрите ми приятели.

— Арамис! Какво значи това?

— Хайде де! Да не почнете да ме уверявате, че не познавате Арамис?

— За пръв път чувам това име.

— Значи вие за пръв път идете в тая къща?

— Разбира се.

— И не знаете, че в нея живее един младеж?

— Не.

— Един мускетар?

— Не, не зная.

— Значи вие не сте търсили него?

— Не. Разбира се. Та вие видяхте много добре, че говорих с жена.

— Наистина. Но тази жена е приятелка на Арамис.

— Не зная нищо.

— Щом живее при него.

— Това не е моя работа.

— Но коя е тя?

— О! Тази тайна не е моя.

— Драга госпожо Бонасийо, вие сте прелестна, но същевременно сте най-тайнствената жена…

— Губя ли от това?

— Не, напротив, вие сте очарователна.

— Тогава дайте ми ръката си.

— С удоволствие. А сега?

— Сега придружете ме.

— Къде?

— Където отивам.

— Но къде отивате?

— Ще видите, нали ще ме придружите до вратата.

— Ще трябва ли да ви чакам?

— Ще бъде излишно.

— Сама ли ще се върнете?

— Може би сама, може би не.

— Лицето, което ще ви придружи после, мъж ли ще бъде или жена?

— Не зная още.

— Но аз ще узная!

— Как?

— Ще ви чакам да излезете.

— В такъв случай сбогом!

— Как така?

— Нямам нужда от вас.

— Но вие сама поискахте…

— Помощта на един благородник, а не надзора на шпионин.

— Много силно казано.

— Как наричат ония, които следят хората въпреки желанието им?

— Нескромни.

— Много слабо казано.

— Ясно, госпожо, виждам, че трябва да се изпълнява всичко, каквото желаете.

— Защо се лишихте от заслугата да направите това веднага?