Тримата мускетари

— Ах, по-добре никога да не бях ви виждал! — извика той с оная непосредствена грубост, която жените често предпочитат пред изисканата любезност, защото тя разкрива дълбочината на мислите и доказва, че чувството взема връх над разума.

— Е, добре — продължи госпожа Бонасийо с почти гальовен глас, като стискаше ръката на д’Артанян, — добре! Аз не бих казала същото, изгубеното днес не е изгубено за в бъдеще. Кой знае дали един ден, когато бъда свободна от задължения, няма да задоволя вашето любопитство?

— А ще дадете ли същото обещание и за любовта ми? — извика д’Артанян, замаян от радост.

— О, тук вече не искам да се обвързвам, ще зависи от чувствата, които вие ще ми вдъхнете.

— И тъй, днес, госпожо…

— Днес, господине, аз чувствувам към вас само признателност.

— Ах, вие сте прекрасна — прошепна тъжно д’Артанян — и злоупотребявате с моята любов.

— Не, аз използувам само вашето великодушие, това е всичко. Повярвайте, има хора, които не забравят обещанията си.

— О, вие ме правите най-щастливия човек. Не забравяйте тази вечер, не забравяйте това обещание.

— Бъдете спокоен, при подходящ случай аз ще си спомня всичко. А сега вървете, вървете в името на небето! Трябваше да бъда там точно в полунощ, закъсняла съм.

— С пет минути.

— Да, но понякога пет минути са равни на пет столетия.

— Когато човек обича.

— Отде знаете, че нямам работа с влюбен?

— Мъж ви очаква, нали? — извика д’Артанян. — Мъж!

— Ето спорът пак ще започне — каза госпожа Бонасийо с лека усмивка, която изразяваше нетърпение.

— Не, не, отивам си, тръгвам; вярвам ви и искам и вие да вярвате в моята преданост, дори ако тая преданост стига до глупост. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той чувствуваше, че няма сили да пусне ръката, която държеше, затова направи рязко движение и се отдалечи тичешком. В това време госпожа Бонасийо похлопа три пъти бавно и равномерно както на прозореца на Арамис. Когато стигна до ъгъла на улицата, той се обърна: вратата се беше отворила и затворила и хубавата жена бе изчезнала.

Д’Артанян продължи пътя си. Той беше дал дума, че няма да следи госпожа Бонасийо и дори животът му да зависеше от мястото, където тя отиде, или от човека, който щеше да я придружи, д’Артанян пак щеше да се прибере в къщи, понеже беше обещал да се прибере. След пет минути той вървеше вече по улица Гробарска.

„Бедният Атос — мислеше си той — няма да разбере какво означава това. Той е заспал, докато ме е чакал, или се е прибрал у дома си и е научил, че в дома му е ходила жена. Жена у Атос! Все пак — продължи д’Артанян — и у Арамис имаше жена. Това е много странно и много съм любопитен да узная как ще завърши всичко.“

— Зле, господине, зле — отвърна някакъв глас. Д’Артанян позна, че е гласът на Планше. Както всички потънали в мислите си хора д’Артанян си говореше на глас и беше влязъл във входа — в дъното се намираше стълбата, която водеше към стаята му.

— Как зле? Какво искаш да кажеш, глупако? — запита д’Артанян. — Какво се е случило?

— Всякакви нещастия.

— Какви?

— Първо, господин Атос е арестуван.

— Арестуван! Атос! Арестуван! Защо?

— Свариха го във вашата стая и помислиха, че сте вие.

— И кой го арестува?

— Стражата, доведена от черните хора, които вие прогонихте.

— Защо не си е казал името? Защо не е обяснил, че няма нищо общо с тази работа?

— Той не искаше да направи това, господине. Напротив, приближи се до мене и ми каза: „Господарят ти трябва да бъде свободен сега, а не аз, защото той знае всичко, а аз не зная нищо. Ще мислят, че него са арестували, и така той ще спечели време. След три дни аз ще кажа кой съм и те ще трябва да ме пуснат.“

— Браво, Атос! Благородно сърце — прошепна д’Артанян — веднага проличава. И какво направиха полицаите?

— Четирима го отведоха не зная къде — в Бастилията или във фор л’Евек. Двама останаха с черните хора, които претърсиха навсякъде и взеха всички книжа, а последните двама пазеха през това време на вратата. После, когато всичко се свърши, те си отидоха, като оставиха къщата празна и с отворени врати.

— А Портос и Арамис?

— Не ги намерих и те не дойдоха.

— Но те могат да дойдат всеки миг. Нали помоли да им кажат, че ще ги чакам.

— Да, господине.

— Добре! Не мърдай от тука. Ако дойдат, уведоми ги какво ми се е случило и нека ме чакат в кръчмата „Борова шишарка“. Тук е опасно, къщата може да е под наблюдение.

— Ще изтичам до господин дьо Тревил, за да му разкажа всичко, и ще ги намеря там.

— Добре, господине — каза Планше.

— Но ти ще останеш, няма да се уплашиш, нали? — запита д’Артанян, който се върна, за да насърчи слугата си.

— Бъдете спокоен, господине — отвърна Планше. — Не ме познавате още. Заловя ли се за нещо, аз съм храбър, повярвайте ми. Въпросът е само да се заловя веднъж. Та аз съм пикардиец.

— Тогава разбрано — рече д’Артанян. — По-скоро ще се оставиш да те убият, отколкото да напуснеш поста си.

— Да, господине. Ще направя всичко, за да ви докажа, че съм ви предан.

— Добре — каза си д’Артанян, — изглежда, че средството, което приложих към това момче, е добро: ще се възползуваме от него при случай.