Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Никога няма да успея да надникна в душите на нордмените. Колкото повече ми прилошаваше, толкова по-спокойни и безучастни пред този кошмар оставаха те и тихо обсъждаха следите от нокти по откъснатите крайници и как са разчленени телата. Особено внимание отделяха на факта, че всички глави липсват; обърнаха внимание и на нещо безкрайно ужасяващо, споменът за което ме кара да треперя и до ден-днешен.

Тялото на невръстния младенец го бяха дъвкали някакви демонски зъби, особено меката плът отзад на бедрото, както и рамото. Тази драма видях със собствените си очи.

Напуснахме къщата и хората на Булиуиф вървяха с напрегнати и мрачни лица, като продължаваха внимателно да оглеждат меката почва край нея, отбелязвайки, че няма отпечатъци от конски копита — това явно бе важно за тях, ала аз не проумях защо, навярно поради слабостта и гаденето, които все още чувствах.

Докато вървяхме, Ехтгов направи следното откритие — малко парче камък, колкото детски юмрук, издялкано и загладено по първобитен начин, и всички се скупчихме да го огледаме.

Видях, че представлява торс на бременна жена, без глава, ръце или крака, само тяло с голям издут корем и над него висящи, издути гърди.

19

Фигурката беше груба и грозна и напълно безобидна, ала за мое най-голямо удивление нордмените изведнъж пребледняха и затрепериха и ръцете, с които искаха да пипнат статуетката, се тресяха и накрая Булиуиф гневно я хвърли на земята и с дръжката на меча си я разтроши на дребни каменни късчета. През това време няколко от воините му се хванаха за коремите и заповръщаха на земята; всички ги бе обзел ужас, който аз не разбирах.

Най-после се отправихме към палата на крал Родгар. Никой не обели нито дума през този почти едночасов преход; всеки от нордмените бе обзет от горчиви мисли, но парализиращият ги страх вече не се усещаше.

Преди да пристигнем до целта си ни посрещна вестоносец на кон и препречи пътя ни. Той огледа оръжията, воинския вид на цялата ни група и самия Булиуиф и произнесе нещо с предупредителен тон. Хергер ми каза:

— Иска да узнае имената ни.

Булиуиф отвърна нещо на вестоносеца и по тона му разбрах, че не му е до игра на дворцови любезности. Хергер продължи:

— Булиуиф му каза, че сме поданици на Хиглак, крал на Ятлам и сме дошли по дела на крал Родгар и трябва да говорим с него.

После добави, въпреки че мислеше точно обратното:

— Каза също, че Родгар е достоен крал.

Вестоносецът ни каза да продължим до палата и да изчакаме отвън, докато той доложи на краля за пристигането ни. Това и направихме, въпреки че Булиуиф и спътниците му ръмжаха и мърмореха сърдито. Нордменският обичай повелява гостоприемство и чакането отвън не беше проява на любезност. Все пак застанахме пред вратите, даже всички свалиха оръжията си, но не и броните, и ги оставиха до входа на палата.

Дворецът беше заобиколен от всички страни с къщи, построени по нордменските правила, издути встрани и заострени нагоре като в Трелборг, само че тук не бяха подредени в квадрати. Не се виждаха също укрепления и земни насипи. От палата и дългите къщи около него земята се спускаше към обширна зелена равнина с пръснати тук-там земеделски постройки, а отвъд нея се намираха височините и началото на тъмна гора.

Запитах Хергер чии са къщите наоколо и той отговори, че някои са на краля, други на семейството и велможите му, както и жилища за слугите и по-низшите членове на двора му. Добави също, че е трудно място, но аз не разбрах какво искаше да каже.

Най-после ни допуснаха в палата, за който мога да кажа, че е едно от чудесата на света, още повече поради неговото разположение в суровите северни земи. Поданиците на краля го наричат Хурот. Нордмените дават човешки имена на нещата от своя живот — на къщите, на корабите и най-вече на оръжията си. И така този палат Хурот беше голям колкото главния палат на халифа и богато украсен със сребро и дори злато, което се среща доста рядко в земите на Севера. По всички стени имаше изображения и орнаменти, направени с най-голямо великолепие и изкусност и целият той беше истински паметник на мощта и величието на крал Родгар.

Кралят седеше в далечния край на залата, толкова дълга, че едва го различавахме. Зад дясното му рамо беше застанал същият онзи вестоносец и той изрече дълга тирада, която гласеше следното:

— О, кралю, тези тук са отряд от воини, пристигнали от кралството Ятлам. Дошли са по море и техният предводител е Булиуиф и желаят да разкажат за мисията си. Не ги отпращай, о, кралю, техните обноски са на благородници, а осанката на предводителя им е тази на велик воин. Посрещни ги като достойни люде, о, кралю.

И така ни поканиха да се приближим до краля.

Крал Родгар имаше вид на смъртник. Немлад, с побеляла коса и много бледа кожа, с лице, белязано от мъка и страх, той ни изгледа, като бърчеше очи, дали от подозрителност или лошо зрение, не мога да кажа. После заговори и Хергер преведе следното: