Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Историята за калеврите на Абу Касим е древна в арабската култура и добре известна на съвременниците на Ибн Фадлан.

Тя съществува в много версии и може да бъде разказана пестеливо или богато украсена в зависимост от намерението и настроението на разказвача. Накратко казано, Абу Касим е богат търговец и скъперник, който се стреми да скрие богатството си с цел да се пазари по-успешно. За да си придаде по-бедняшки вид, той носи чифт особено вехти и износени калеври с надеждата да заблуди хората, но без особен успех. Вместо това околните приемат стремежа му за неуместен и глупав.

Един ден, след като успява да купи изключително изгодно товар стъклария, той решава да отпразнува успешния пазарлък, но не съгласно приетия обичай да почерпи познатите си, а да си подари посещение до обществената баня — безспорен лукс за един скъперник. Докато оставя дрехите и обувките си в предверието, един от познатите му го укорява за вехтите калеври, неподхождащи на положението му. Абу Касим отговаря, че те още му служат добре и влиза вътре заедно със събеседника си. След тях в банята пристига влиятелен съдия и също оставя там дрехите си и чифт елегантни и скъпи калеври. Когато Абу Касим излиза от банята, наместо вехтите си кундури намира прекрасен чифт нови обувки и като предполага, че са подарък от неговия познат, ги нахлузва и си отива в къщи.

На излизане от банята вместо собствените си калеври съдията открива оня опърпан и вехт чифт, който всеки знае, че принадлежи на Абу Касим. Разгневен, той изпраща слугите си да намерят липсващите обувки и скоро те ги откриват на краката на крадеца, който бива откаран в съда и осъден да плати солена глоба.

Проклинайки лошия си късмет, Абу Касим се връща вкъщи и ядно захвърля вехтите си калеври през прозореца в мътната река Тигър. Няколко дни по-късно група рибари изваждат, заедно с учудващо скромния улов, злополучния чифт и ядосани, че кабарите са разкъсали мрежите им, хвърлят подгизналите кундури през първия отворен прозорец. Прозорецът се оказва този на Абу Касим и калеврите се стоварват право върху поставените там стъкленици, като правят целия товар на сол.

С разбито от мъка сърце Абу Касим се заклева, че проклетите калеври няма да му навредят повече и за да бъде сигурен, като истински свидлив скъперник, вместо да плати някому, той взема лопата и сам ги заравя в градината си. За зла чест съседът му го вижда да копае — физически труд, подходящ само за хора с ниско положение и решава, че щом богаташът върши това лично, той вероятно изравя съкровище. Човекът бил верен поданик и веднага донесъл на халифа за видяното, защото, съгласно местния закон, всяко съкровище, зарито в земята, принадлежи на владетеля.

Извикан пред двора, Абу Касим предизвиква единствено смях с твърдението си, че е заровил чифт стари обувки — явен опит да прикрие истинската си цел. Ядосан, че го вземат за глупак с подобна безсмислена лъжа, халифът дори увеличава предвидената глоба. Присъдата се стоварва като гръм върху бедния скъперник и той е принуден да плати.

Твърдо решен да се отърве най-после от калеврите, Абу Касим предприема дълго пътешествие извън Багдад, като ги захвърля с удовлетворение на дъното на отдалечено езеро. Но се оказва, че езерото е част от водоснабдяването на града и те успяват да запушат тръбите. Изпратените войници лесно разпознават причината за нещастието — калеврите на прочутия скъперник и той отново е призован пред халифа, обвинен в замърсяване на градския водоизточник и глобен още по-жестоко. Оръдието на престъплението е върнато на собственика.

Абу Касим решава да ги изгори, но се налага да ги остави на прозореца, за да се изсушат. Някакво куче ги вижда и започва да си играе с тях. Едната се изплъзва от челюстите му и пада на улицата, където удря минаваща жена. Минувачката е бременна и силата на удара предизвиква загуба на детето. Съпругът се жалва и съдът постановява да бъде заплатено повече от щедро обезщетение, което окончателно разорява Абу Касим и той се превръща в бедняк.

В лукавия арабски извод от тази история винаги хитроумно се казва, че тя описва бедите, спохождащи този, който не сменя достатъчно често обувките си. Без съмнение скритият смисъл на баснята, идеята за невъзможността на човек да отхвърли преследващото го нещастие, е смутил и натъжил нордмените.